Изминалата 2013-та бе година на сътресения, политически проекти, бурно събуждане на изпадналото в будна кома гражданско общество. Именно активността на изстрадалия данъкоплатец накара знайни и не толкова знайни анализатори и общественици да заявят твърдо и отчетливо, че смело можем определим 12-те месеца за време на протестиращия човек. Време, в което той излезе от пасивната черупка, в която го бяха натикали партиите и политиците на 24-годишното статукво. Тия които се каниха да избиват зъби уж в безкористна служба на българския народ. После техните зъби бяха избити, народът остана с пръст в уста, но това е предмет на друг разговор.

Пръв знак за старта на политическата корида даде атентатът срещу почетния председател на ДПС – Ахмед Доган, по време на Националната конференция на Движението през януари. След покушението ръководството на партията отново подчерта, че според тях мирише на избори, далеч по-рано от заплануваното през юли. Седмица по-късно социалистите изтълкуваха мижавото участие на референдума за „Белене“ като игран мач, в който резултатът е 3:2 за БСП срещу ГЕРБ. И след това се започна...Протести, ескалация, побоища и оставка .Ашколсун на брилянтния сценарист начертал схемата за събаряне на Борисов. План оплел в мрежите си социалисти, либерали, най-обикновени измамници и мутри пострадали от „репресията“ на Борисов и Цветанов. Вестниците на Алексей забълваха обичайната помия, а Мая надничаше от сутрешни блокове, съботно - неделни предавания, даже и от хладилника вкъщи. Синхронизираната медийна атака бе добре подплатена от инспирирани и организирани от младежките организации на партиите и прилежащите им пара формирования.

Върхът на сладоледа бе пролятата в нощта н 19-ти февруари кръв, която даде повод на премиера Борисов да хвърли оставката на кабинета и да тръгне към предсрочни избори. Мероприятие съшито с бели конци от калпави актьори, в случая изпълняващи слаби роли в иначе нелоша пиеса. Пиеса на абсурда, но не от Самюъл Бекет, а сътворена нейде из тайните офиси, в които тихо и полека журналисти и водещи преобърнаха палачинката и заиграха в политическата чалготека. Битката започна, тя бе кървата и всепоглъщаща, без правила и феърплей. Политическата реклама и нормалните кампанийни методи и техники се изродиха в безогледна атака срещу всичко що мърда и е от ГЕРБ. С всички средства, от всички страни, с участието на всички. В хора свиреха арии Местан, Станишев и Пеевски, разпределили вече баницата в следизборна България.

Година по-късно България вече е няколко години назад. И изоставането ще необратимо поне толкова колкото още на власт е престъпната клика на БСП, ДПС и техният премиер Олигарски.