Побеждаваме Франция и Англия със седем пъти по-малко войници при Дойран

През 1916 г. България влиза в Първата световна война. За няколко месеца разгромява сръбската войска и само заповедта на германското командване я спасява от пълно унищожение. Това решение е продиктувано от необходимостта да се запази Южния (Балканския) фронт, където да се привлекат значителни сили на Антантата за сметка на Западния фронт.

Затова на победоносната българска армия е заповядано да прекрати настъплението и да не навлиза на гръцка територия, на която се намират разгромените сръбски войници. На няколко български военни части е поставена задачата да установят позиции в района на Дойранското езеро, вследствие на което се образува фронт срещу англо-френските сили. Поради краткото време и недостатъчните материали за изграждането на силно укрепени позиции нашите части успяват да изкопаят само окопи по възвишенията на планината Беласица (главните траншеи са при Дуб и Копа тепе), но те обхващат и равнинната част по брега на Дойранското езеро. Именно там англо-френците решават да атакуват и да пробият българския фронт.

Началото на бойните действия. Сраженията започват на 10 август 1916 г. Три френски и една британска дивизия с обща численост 45 хил. души и 400 оръдия нападат българските позиции, които се отбраняват от 7500 войници, офицери и други чинове. След много силен и продължителен артилерийски обстрел французите и англичаните тръгват в атака. Българите ги посрещат с огъня на 40-те си оръдия и 14-те картечници, което силно оредява атакуващите вериги. Въпреки това към 32 хил. войници от съюзническите сили стигат до българските окопи. Тогава войниците от 27 Чепински и 9 Пловдивски полк под командването на полковник Христо Чаръкчиев излизат от окопите и с атака “На нож!” отхвърлят нападателите, като им причиняват големи загуби.

Въпреки този неуспех командващият съюзническите сили френският генерал Морис Сарай провежда нови атаки на 15, 16 и 18 август, но те също са отбити от българите. В тези боеве англо-френците дават 7200 убити, а близо 60% от състава им са ранени. Българските загуби възлизат на 1356 убити. За съжаление повечето от тях са забравени. Само в полковите дневници е можело да се прочетат имената на загиналите, и то преди всичко на офицерите. Сред тях са подполковниците Иван Мутафчиев и Михаил Българенски, майор Христо Иванов, капитан Методи Стоянов, поручик Димитър Веселинов, подпоручик Петър Сотиров, но е имало и още много други.

Сенегалска трагикокомедия. При една от атаките са пленени 34 сенегалски войници от 2-ра френска дивизия. Българите им дават храна и те благодарят с “мерси”. Понеже тази дума се употребява и от българите (макар мнозина да не знаят, че тя е френска), те се учудват, че за толкова кратко време сенегалците са успели да се научат да говорят на български. След това строяват пленените сенегалски войници, за да ги отведат и затворят, при което те падат на колене и със сълзи на очите молят да бъдат пощадени. Неразбирайки какво става, български офицери, които знаят френски език, ги разпитват и те отговарят, че се молят за живота си. Когато са ги изпратили на фронта, са им казали, че ще воюват с българи, които са канибали и особено предпочитат месото на чернокожите, затова в никакъв случай да не попадат в плен. Обясняват им, че това не е вярно и едва тогава те се успокояват. Българите даже пускат трима души да се върнат при своите и да им разкажат, че българите не са канибали.

Въпреки че не подлежи на мобилизация, при включването на България в Първата светона война запасният поручик Димчо Дебелянов по свое желание постъпва в армията. Назначен е за командир на 5-а рота от Чепинския полк, която води успешни отбранителни боеве при Дойран. Въпреки че след 18 август боевете затихват, все още продължават отделни сражения. При едно от тях поручик Дебелянов вдига ротата си в атака за отбиване на вражеско нападение и предвожда своите войници. Противникът е отблъснат и преследван. Когато ротата на Дебелянов стига до вражеските позиции, от окопите им започва ожесточена пушечна стрелба. Един куршум покосява нежната поетична душа. Това става на 20 октомври 1916 г. край Горно Караджово. На другата сутрин поручик Димчо Дебелянов е погребан в двора на черквата в Демир Хисар. През 1931 г. тленните останки на Димчо Дебелянов се пренесени в Копривщица, където отново са погребани.

Следващите етапи на Дойранската епопея.

Сраженията се възобновяват през 1917 г., като те отново са ожесточени и кръвопролитни. Най-силни и яростни са обаче през 1918 г. Тогава българските позиции се отбраняват от Плевенската дивизия под командването на генерал Владимир Вазов. По негова идея и непосредствено ръководство са построени солидни железобетонни укрепления, някои от които са вкопани 17-18 м под земята. Затова, когато артилерията на съюзниците направо засипва със снаряди нашите позиции (за 3 дни по тях са изстреляни 100 хил. снаряда), българите почти не понасят загуби. Британският генерал Джордж Милн (по-късно той е произведен в чин фелдмаршал и става лорд), който командва англо-френските войски, обаче смята, че там почти не е останал жив човек и затова атакуващите тръгват, без да очакват някаква съпротива. Но когато стигат до нашите позиции, като из под земята излизат българските войници и отблъскват нападенията, а впоследствие преминават и в котранастъпление. Така съюзническите сили дават огромни загуби (над 60 хил. убити) и се стига дори до там, че остават почти без жива сила. Това дава основание на генерал Вазов да изпрати съобщение в главната квартира на българското командване, в което казва, че срещу него вече няма боеспособна вражеска войска и той е в състояние да напредне и да превземе Солун, но не получава разрешение за това. Но когато през 1936 г. в Лондон се чества 20-годишнината от боевете при Дойран и на тях е поканен да присъства генерал Владимир Вазов, при неговото появяване противникът му от 1918 г. вече фелдмаршал Милн заповядва:“Сведете знамената, минава победителят при Дойран!”

Съдбата на дойранци

Благодарение на изградените под ръководството на генерал Владимир Вазов укрития българите дават минимални жертви в решаващите битки през 1918 г. – по - малко от 500 убити. Години след това майките на сражавалите се при Дойран войници носят баници на генерал Вазов затова, че е опазил синовете им.

Другите дойранци са жителите на град Дойран. През 1915 г. градчето Дойран е наброявало около 3000 души, от които 2600 българи. По време на сраженията то е напълно унищожено. Българите, живеещи в него, се преселват в България. Бежанците, които пристигат в София, основават днешния квартал “Света Троица”.

Източник: 168 часа