Благоевградски журналисти станаха свидетели на терористичния акт

Самолетът отлетя от България. Вълнувахме се, защото на живо ще проследим сесията на Европейския парламент от 10-13 декември в Страсбург.
Журналисти от различни регионални  медии  бяхме заедно, за да покажем важната роля на местните медии. Усещането бе неописуемо, когато влязохме в огромния европейски дом. От кулоарите на Европейския парламент кънтеше камбанен звън!!! От всяко изказване се усещаше основния приоритет на Европа, а именно -  СИГУРНОСТТА.    

11.12.2018 е Денят на осъзнаването.
В часовете от 15-23  в кулоарите на ЕП трябваше да бъдат обсъдени констатации и препоръки на специална комисия относно тероризма. Излязохме от ЕП към 18.00 часа и се отправихме към спирката, за да изчакаме автобуса. Той се забави близо 40 минути, след което ни заведе в центъра на Страсбург. Време, в което се събираха огромен брой хора, излизащи от ЕП. Обсъждахме факта, че цял ден кънти думата „сигурност“ от устата на всеки политик, който излизаше да се изказва. Бързахме, защото уговорената среща бе в 19.00 часа пред елхата на Коледния базар - едно прекрасно място, чиято красота разширяваше зениците на очите ни. Набързо си купихме сувенири от базара. Аз си купих картина с красиво мостче в старинния  квартал на Страсбург. Интуиция може би, но именно на това мостче се разигра следващият епизод от нашия филм. Светлините очертаваха периметъра на елхата и именно там, минути след нашата среща, се случи терористичният акт. Чу се камбанен звън, но този път различен и зловещ. Тероризмът загаси прекрасните светлини. Красотата и еуфорията отстъпиха място на страха и уплахата. Изстрелите взеха жертви не само сред ранените, но и в сърцата на хиляди европейски граждани, които бяха докоснати от информацията за нов терористичен акт.
В ЕВРОПЕЙСКИЯ ДОМ ЗАВИ СИРЕНАТА НА ТЕРОРИЗМА. Вратите бяха затворени, за да се гарантира сигурността на всички. До 3 часа от съображения за сигурност всички европейски депутати са останали там. Осъзнаването на ОСНОВНИЯ ПРИОРИТЕТ -  СИГУРНОСТТА - е била обсъжданата тема. Пет минути, след като тръгнахме от мястото с елхата на Коледния базар, се отправихме към ресторанта, където трябваше да вечеряме - ресторант, приютил по-късно убития турист. 19 български журналисти се насочихме към старинния квартал, смеейки се и дори не подозирайки чии очи ни следват -  ОЧИТЕ НА ТЕРОРИЗМА.
Преминахме по мостчето, което ни отведе до ресторанта - първият до моста, при чийто ъгъл бе пролята кръв. Спокойни и без да осъзнаваме, че сме толкова близо до епицентъра на терористичния акт, ние се качихме по дървените стълби в заведението, съхранило духа и колорита на Страсбург.
Минута след това едно прекрасно създание -  сервитьорка с чаровна усмивка, дойде при нас и заключи вратите. Загаси лампите и ни помоли да мълчим.Тя се държеше хладнокръвно, сякаш беше обучавана за това. Важно беше да не създаваме суматоха. Заря озари квартала, но не каква да е, а зарята на тероризма. Минута след това в заведението с последни сили влезе простреляният в главата турист. Престрелката бе станала на мостчето, по което минахме преди минути. След нас в заведението влезе семейство съпрузи с дете. Неговите писъци отекваха в тишината. То бе видяло терориста. Жената, станала свидетел на престрелката, ни разказа, че е имало двама маскирани. Остана мистерия КОИ СА ТЕ!!!
До заведението с последни сили се бе добрал простреляният турист. Сервитьорката изтича, за да ни пита дали между нас има лекар, който да даде първа помощ. В този миг чухме още по-силни писъци. Уплахата ни се увеличаваше, без да знаем какво се случва. Държаха ни без информация, за да не всяваме паника. Признавам си, бях най-емоционална от групата. Може би защото светкавично в главата си написах толкова много сценарии за филми, за жалост криминални, въпреки че в нашето студио правим по-скоро документални и научно-популярни.
Усетихме, че нещо се случва около нас. След броени минути заведението се охраняваше от полиция и жандармерия.
Не ни пускаха дори да слезем до тоалетните, защото именно пред бара в нашето заведение лежеше трупът на убития. Душата му не успя да издържи тероризма и се предаде пред очите на уплашения екип и хората в заведението. Лично аз си представях как терориста ни избива, преди да разберем изобщо какво се случва.
В мен закрещя майчиното чувство и това, което очакваше децата ми, ако нещо се случи с мен. Опитвах се да се скрия близо до колежките, защото имах усещането, че това ще бъде краят ни.
Сценариите ми течаха по-бързо от събитията.
До 22 часа не ни разрешиха да напускаме етажа. Колеги си позволиха да освободят напрежението с по една цигарка. И точно след две минути засвириха сирените -  цигареният дим задейства пожарната система. Това бе новият ми сериал.
Трябваше да запазим самообладание и да не създаваме суматоха, но наша колежка се беше загубила от групата и беше останала при елхата. Не знаехме какво се случва с нея и бяхме много притеснени. Телефонът й нямаше роуминг и не можехме да разберем къде се намира в момента.
Към 23.00 часа тя бе стигнала в хотела. И ни написа: „Жива съм и съм в хотела.“ Успокоихме се поне за нея. Полицаи взимаха показания от свидетелите в  заведението /семейството с детето/.
Час и половина след полунощ дойде полицай, който  ни уведоми, че ще направят кордон, за да ни отведат до автобуса, който бе на километър от заведението. Това бе следващият момент, в който започнах да пиша нов сериал. Обземаше ме ужас -  как ще излезем на улицата, където се бе случило всичко това?
Нямаше начин - изведоха ни след  2 часа в полунощ. Пред нас имаше само един полицай, който водеше групата. Отгоре ни пазеше хеликоптер, усещахме го близо. Струваше ми се много страшно, мислех си – това е краят!!!
Колегите бяха привидно спокойни и не показваха емоции. Може би когато човек е по-емоционален като мен, реагира по-бурно и спонтанно.
Сценариите течаха в главата ми с невероятни темпове. Смятах, че щом сме били в заведението, ще ни привлекат като свидетели, макар че нищо не сме видели. Стигнахме до автобуса. Там имаше десетина тежко въоръжени полицаи. Качихме се и отпътувахме в посока към хотела. Страхът и уплахата не отминаваха, те оставиха своя отпечатък в нас.
На сутринта във фоайето на хотела имаше 30 немски военни. Казах  си - край, те сигурно нас пазят. Набързо спретнах още едно сериалче, докато се видим с колегите. Взехме решение да продължим с планираните срещи, тъй като ЕП бе най-сигурното място в Страсбург в този момент. Дойде автобус, който ни върна в Европейския дом. Проверките на входа бяха още по-сериозни и това бе напълно естествено.

/Източник: Balkanite.net/