Вместо предговор

"През времето на Константин , когато Кубрат, повелителят на казаната България и на котрагите, умрял и оставил петима синове, като им завещал никога да се не разделят със съвместното си живуване, чрез което те навсякъде ще господаруват и няма да бъдат поробени от друг народ, не след много време от смъртта му тия негови петима синове дошли до несъгласие, разделили се един от други, като се отцепил всеки от тях с подчинения нему народ" 

Теофан 

Все още може да се срещнем очи в очи с потомците на Алцековите българи, живеещи край град Бояно в Италия и околните населени места.

Българиските поселения в Италия са исторически факт. Днес от тях са останали множество топоними, хидроними, оригинални носии, уникален средноазитски архитектурен стил непознат никъде другаде в западна Европа и най вече - богато генетично облагородяване на италианците с българска кръв. Според италиянският познавач на Алцековите Българи, Чиченцо ди Амиго, между 1 500 000 и 3 000 000 италианци имат българска кръв. Но дори тази цифра да е завишена, то следите оставени от нашите сънародници там, заслужават вниманието ни.
В историята са оставени две съобщения за Алцек. Някой историци спорят, че те не се отнасят до едно и също лице, поради факта, че в едното съобщение името на Алцек е написано като Alzeco, а в другото "Alciok". Дали става дума за различни българи, можем да преценитем сами:
"В това време българският воевода на име Алцеко (Alzeco), който бе напуснал своя народ неизвестно по коя причина, мирно достигнал до Италия и отишъл с цялата си войска [с ордата си] при крал Гримуалд, като му обещавал, че ще му служи и ще живее в неговото отечество [царство]. Гримуалд, като го изпратил при сина си Ромуалд в Беневент, заповядал на последния да определи местоживелища на Алцеко с неговия народ. Ромуалд го приел благосклонно и им назначил разпръснати места за поселение, които дотогава били пусти, а именно: Sepinum, Bovianum et Iserniam, и по други градове в своята територия, а самаго Алцеко, като изменил името на достойнството му, заповядал вместо вожд (воевода, dux) да се нарича gastaldius-управител."

Началото на заселването на българи в Италия вероятно е започнало още в 4 и 5 век. Във военните кампании на Велизарий срещу готите в Италия са били включени и български части. Друга част от българите са участвали в походите на Атила в Италия. Очевидно много от тях са се заселвали там и са останали да живеят в свои селища. Редица топоними и в Северна, и в Южна Италия говорят за това и днес. 

Диалектът на Бояно и Пиетрароя, свързан с българския език

Един бегъл поглед върху диалекта на района показва наличие на думи, разбираеми за българите, но не и за италианците. Такава дума в езика на гр. Пиетрароя (град, свързан в съзнанието на околните райони с легенди за вещери и вещици, т.е. с езически обичаи) например е думата „тринке” или „трунке”. Това означава малка слива, т.е. трънка. В италианския език липсва буквата „ъ” и очевидно се е търсел начин за фонетично изразяване на тази дума. За сравнение италианското съответствие на думата е „пруноле“, твърде различна от използваната в този район. В района на гр. Бояно обаче тази дума не означава трънка, а глогинка. Разликата не е голяма. Думата урва на местния диалект означава вада за напояване на посеви. Синоним е думата „чуру” (сравни с чучур). „Шерте” на местния диалект е значението на дума за улея, който докарва вода до колелото на воденицата. Може да се сравни с думата „шурти”. А думата „крик” означава „прав”. „Варта” е дума, означаваща „чакам“. Думата има прилика с използвана в някои песни от Македония дума „варам”, която има и значение „оставам някого намира”. „Зурре” означава човка, а в нашия език може да се сравни със „зурла”. „Дъб“ на местния език е „церк“, а у нас за това се използва и думата „цер“, вероятно и в двата случая има латинско влияние. Интересно, че за сиренето качокавало (произнасяно на местния диалект като „качкавало”) се твърди, че някога е правен от кобилешко мляко. „Кавало“ означава „кон“ на италиански, но думата „качо“ – качен на коня, която описва начина на поставянето на меховете на сиренето върху коня, е неразбираема за италианците. Затова пък е използвана от българите и днес в разновидността „качвам (се)“. В района на градчето Фрозолоне освен сиренето качокавало се организира и родео с магарета. То е любимо занимание за местните хора и е свързано с големи веселби. Особено интересни са барелефите на църквата „Санта Мария дела Страда“ в Матриче, които напомнят много барелефи от Плиска и Преслав. Тези няколко примера дават основание за организиране на професионална етноложка експедиция по тези места. Време е след 1300 години да се срещнем отново с потомците на далечните ни роднини от Кампобасо, Изерния, Кастропиняно, Петрароя, Бояно и Матезе.

Карта с разпространението на Българският топоним.

Дава добра представа къде е имало заселване на компактни български маси.

Повечето от днешните градове и села от региона на Кампобасо на своите електронни сайтове имат историческа информация за миналото си.

Много от тях посочват, че през 7 век там са се заселили българи. Почти всички в тези райони говорят на диалект, в който се срещат доста думи, много по-различни от италианските. За градчето Кастропиняно например се казва, че около 11 век то дори се е наричало Българският Кастропиняно. Там през 11 век се е говорел латински диалект и езикът на българите едновременно. През 7 век в Кастропиняно резидирал българският първожрец, което превърнало градчето в религиозен център със специален статут. Изглежда, че това обстоятелство правело възможно даването на убежище на преследвани хора. В него „триумфирали всички лоши хулигански навици”, казвали околните „зли езици”. По западно от него пък се намира селцето Канталупо, което някои превеждат като седалището на кана (на българите). Близо до това село се намира малкото селце Вичене – и двете в района на град Бояно. Там през 1987-1988 г. е открит голям „пра”-български некропол от 7 век. 13 от гробовете са на войни, погребани заедно с конете си по азиатския обичай на степните конни народи. В гроб № 33 на един от погребаните са открити и два златни пръстена, единият от които е пръстен на гасталд (гащалд). Пръстените на гасталдите – васали на херцога на Беневенто, са добре проучени и няма съмнение, че погребаният с коня си в гроб № 33 е бил удостоен с тази титла. Това кара италианските археолози да обявят с пълно основание откриването на гроба на самия Алцек. Неговите кости, меч, копие и останките на коня, с който е погребан, са пренесени и експонирани днес в музея на Кампобасо. В същия некропол са открити и редица други предмети, мечове, токи, стремена, които някои обявяват за аварски, но авари в този район никога не е имало.

Историята на Алциок

Фредегарий, който в своята хроника описва историята на франките от 584 до 641 г., пише за един български вожд – Алциок, който е прогонен от Панония. Той поискал убежище при краля на франките от династията на Меровингите Дагоберт I. Дагоберт отначало приел българите, но след това вероломно заповядал те да бъдат избити в една тъмна нощ. От клането оцелели около 700 души, които начело с вожда си Алциок се заселили във Венетската марка при вожда на венетите Валук. Близо до днешния манастир „Санкт Флориан“, по горното течение на Дунава, в Австрия е открит масов гроб от епохата, обявен първоначално за гроб на раннохристиянски мъченици – около 6000 души. Това е територия, някога владяна от крал Дагоберт. Тъй като такъв огромен брой жертви не биха могли да се обяснят с религиозно гонение, най-вероятно това са останките от българите на Алциок, избити по нареждане на крал Дагоберт. Днес костите им са подредени и запазени в криптата на манастира около саркофага на прочутия църковен композитор Антон Брукнер. Науката вече разполага с генетични методи, които могат да отговорят на въпроса за произхода на тези хора, ако бъде допуснато изследване на останките им.

Историята на лангобардите и заселването на Алцек в Италия

Една от най-известните истории за заселване на българи в Италия е описана от хрониста от 8 век Павел Дякон в неговата „История на лангобардите”. Там той описва как нареченият от него „дук на българите” Алцек поискал мирно от крал Гримуалдо да се засели в земите край Беневенто в Южна Италия. Това се случило около 667 г. Кралят го отпратил при сина си Ромуалдо, който му дал титлата Гасталдо (управител на областта), предоставил му градчетата Изерния, Сепино и Бовианум (прекръстено на Бояно) и други, както и земите около тях, намиращи се в планините, където българите се заселили. Павел Дякон твърди, че българите са се заселили в обезлюдени земи. Тези места се намират близо до планинските проходи, водещи към Неапол. Войниците на Алцек играели роля на въоръжена охрана на тези проходи. По времето на Павел Дякон и до 11 век те все още говорели своя език.

Потомците на Алцек

Редица народни носии от района удивително напомнят българските. При един експеримент, направен у нас, показвайки снимки на носиите от село Летино, намиращо се на 1000 м надморска височина в района на парка Матезе, без изключение всички посочват отделни райони в България, откъдето смятат, че са тези носии. Подобни са носиите в селата Черчемаджоре, Черчепиколо, Йелси и др. Селото Гало Матезе, на брега на езеро, на чийто срещуположен бряг е селото Летино. То се намира високо в планината. За него в интернет може да се види филм в четири части от 1967 г. Интересно е да се отбележи, че и мъжете, и жените, и децата там масово яздят коне, магарета и мулета, които подкарват със същия вик „дий” който се използва у нас (а също в Северна Индия и Бирма, където думата означава „върви!“). 

На уеб страницата на селото изрично е указано, че то е основано от малка българска орда, заселила се по тези места.

През 1993 г. в кметството на селото е представена книгата, издадена от университета в Бари, за българите в Гало Матезе. Интересно е, че точно районът Матезе и Изерния са център на гайдарството в Италия. В една културна асоциация на гайдари там са регистрирани 201 гайдари. В този регион и съседните с него са 3/4 от всички гайдари в Италия, а село Скаполи е единственото, където се произвеждат гайдите, наричани цампони (зампони). Провеждат се ежегодни фестивали на гайдари. Гайдата присъства задължително в традиционното празнуване на много празници, като Рождество Христово, Нова година, а също и едни особени празници, подобни на кукерски, свързани с човека-елен и с човека-мечка. Легендите за човека-мечка в Широка лъка и във Врачанско у нас може би са отглас от подобно празнуване на такива празници някога и в България. Интересно, че в района се носят един вид цървули, наричани на местния диалект „чоча”. В останалата част на Италия названието на цървулите е „цампито”. Заедно с навущата и вървите, „чоча“ не се отличават по нищо от българските цървули.