Проблемът не е че хората с увреждания не искат да работят, а че възможностите им за работа са изключително ограничени

Руми Рафет е на 32 години от град Хасково. Завършва Факултета по журналистика към СУ „Св. Климент Охридски“, а в момента е магистър в Историческия факултет отново към СУ. Той е със 100-процентово увреждане на зрението, но това не му пречи да следва мечтите си. Занимава се с радиожурналистика, водещ е в онлайн радиото Брайл FM. Руми никога не е бил в специализирани училища за нарушено зрение, за разлика от повечето хора с такъв тип увреждане. Започва средното си образование на 20 години, като ученик в самостоятелна форма на обучение. Какво е да си незрящ в България, лесно ли се намира работа и има ли предразсъдъци към незрящите – отговоря Руми Рафет за bulgariautre.bg.

Доколко е важно в какво семейство израства един незрящ човек?

- Изключително важно. Важно е семействата на тези деца да не ги отглеждат като цветя в саксия, да не се държат с тях прекалено покровителствено, да не ги отглеждат под похлупак. За щастие, моите родители никога не са ме ограничавали, не са ме вардили прекалено много. Оставиха ме да имам едно безгрижно детство. Да се сблъскам сам с хубавите и не толкова хубавите страни на живота. Аз съм отгледан с философията, че решенията за този живот са мои, както и последствията от тях. Страховете действат, като една спирачка за развитието. Гледам да не се капсулирам в една комфортна среда на себеподобни. Плюс това смятам, че интеграцията е двустранен процес.

Как един човек с увреждания може да си намери работа в България, в частност незрящите? Какъв е пътят?

- Труден е пътят. Все още работодателите нямат много голямо доверие в хората с увреждания. В свят, в който визуалното преобладава, да им гласуват доверие за някои дейности, им се струва трудно. Предпочитат да заложат на хора без увреждания. Все още трудно се намира работа, даже много. Сега има една нова платформа – „Джамба“. Платформа за срещане на работодатели и хора с увреждания. На сайта хората могат да си публикуват сивита и да кандидатстват за позиции по обяви на работодатели.

Твоят личен опит с работата?

- Аз съм работил към две организации, свързани с хора с увреждания и там сравнително лесно се получиха нещата. Те все пак имат опит с хората с увреждания и техните възможности. Но не мога да се похваля с трудов опит в стандартна фирма.

Какъв трябва да бъде начинът да си намирате работа?

- Идеалният вариант е да се стигне дотам, че хората с увреждания трябва да могат да си комуникират свободно и директно с работодателите. Това към момента не е достатъчно развито. Добре е да има организации, институции, които да съдействат. Проблемът не е че хората с увреждания не искат да работят, а че възможностите им за работа са изключително ограничени.

Ти стигал ли си до пряк контакт с работодател?

- В сферата, в която аз се занимавам – радиожурналистика, не изобилства от свободни позиции, където да можеш да кандидатстващ. Преди няколко години бях кандидатствал за една работа, свързана с компютри (друга моя слабост). Явих се на интервю във фирмата, всичко мина много учтиво и любезно. Попитаха ме какво мога да работя. Обясних им. Но завърши като класическите интервюта, че ще ми се обадят. Вече нещата се случват под покривалото на любезността. Никой няма да ти каже в прав текст, че не те взима на работа заради увреждането ти. То остава като скрито усещане.

Защо според теб хората имат подобни предразсъдъци?

- Не са запознати с възможностите на хората с увреждания. Какво и как конкретно могат да се справят. Наистина има недостъпни работи, защото зрението е много важно. Не мога да кандидатствам за шофьор в градския транспорт, но има и други, в които незрящите могат да ползват софтуер. Работодателите не искат да рискуват. Вместо да се чудят дали кадърът, който ще назначат ще може да се справи с тази работа, те предпочитат да спестят тази въпросителна.

Как се чувстваш в една такава ситуация?

- Опитвам се да ме мотивира, но не е лесно. Имам такъв опит за кандидатстване за стаж в едно радио в провинцията. Свързах се със собственика, като го помолих за лична среща и възможност да стажувам за един месец в радиото. Предложих му варианти с какво мога да се занимавам. Цялото лято ми премина в търсене на опит за диалог с този човек. Или беше зает или деликатно се опитваше да ме отбягва. В продължение на 3-4 месеца аз не чух нито едно опасение за това, че не виждам, но не чух и един аргумент защо не започнах да стажувам. На мен проблемът не ми е, че не се случи този стаж, проблемът е че си загубихме времето взаимно.

В ежедневието си усещаш ли дискриминация?

- Не бих казал, че усещам. Обществото се развива в положителна посока. Хората свикват да общуват с различните. На някои места. Случвало се е с обслужващия персонал. Обръщат се към придружителя ми да питат нещо свързано с мен, все едно аз няма да ги разбера.