Победата на либералната демокрация е необратим процес

Все повече става ясно, че Украйна ще влезе в ролята на поредната или последната жертва на руския самодържец Владимир Владимирович. Оттук насетне светът предстои да реши най-сложното уравнение в геополитическия пъзел за последните от 25 години.
В края на 80-те американският футуролог Франсис Фукуяма предрече края на историята. Гениалният учен имаше предвид, че победата на либералната демокрация е необратим процес, че колелото на историята се е завъртяло до пълната победа на демокрацията и западните ценности. Това звучеше малко като предсказанията на Маркс от средата на 19-и век, но в крайна сметка тогава цялото земно кълбо ликуваше от разпадането на Съветския съюз и победата на Рейгън.
Но американците бяха великодушни, те се опитаха да помогнат на падналия противник, не го доубиха, което днес им изяде главата. Защото руският народ би простил всичко, но няма да прости на Елцин и Горбачов загубената роля на мегасила, от чието благоразположение зависи половината суша по земята.
Днес те са готови с охота да предоставят свободата и правата си в името на агресивния национализъм и шовинизъм. Биха склонни да ядат по-малко, да пият по-малко, само и само да се чувстват граждани на велика държава. Може би това е руския манталитет, техните традиции и народоспихология. Кои сме ние да ги съдим?
Не е необходимо да ги съдим, а да ги разбираме и да мислим. Да мислим в унисон с европейските си партньори за интересите на Съюза, в който принадлежим. За добро или за лошо взели сме цивилизован избор, подкрепен дори от лидера на БСП Първанов във времена когато половината членове още помнеха разстрела на Вапцаров и подводницата на Цвятко Радойнов в устието на река Камчия.
А каква политика води българската държава? Отговор: най-лошата или никаква!
Външният министър Вигенин ходи на нерегламентирани визити, президентът на ПЕС Сергей Дмитриевич реве като ощипана госпожица, че атовете се ритали, пък мишките го отнасяли.
И ще продължим да го отнасяме когато Вигенин и Станишев диктуват външната ни политика. Фигури като Костов и Първанов имат много кривици, но те бяха държавници. Единият прояви твърдост към Москва в косовската криза, другият рискувайки партийните хули повече „Позитаник“ към НАТО. И го поведе с ръководство само до преди десет години обучено да се бори срещу диверсиите на идеологическия враг.
А историята е да се помни, защото човек ако знае откъде идва, знае и накъде отива.