Интервюто с големия актьор е направено от Румяна Милева, малко преди да го връхлети коварната болест

Джоко Росич е български журналист и актьор. Роден е през февруари 1932 г. в Крупан, Кралството на сърбите, хърватите и словенците. Майка му е българка, а баща му сърбин. На 19 години емигрира в България по политически причини. Завършва икономика и радиожурналистика. В продължение на 17 години работи в Българското национално радио.  Снимал се е в над 110 филма – български, унгарски и сръбски.. Сред най-известните заглавия са „Осмият”, „Езоп”, „Демонът на империята”, „Михаил Строгов”,  „Гоя”, „Антихрист”, „Баща ми бояджията”, „Сватбите на Йоан Асен”, „Време разделно”, „Капитан Петко войвода” и др.  Носител е на орден „Кирил и Методий” Първа степен, наградата ИКАР (на Съюза на българските артисти). 

- Акад. Росич, какво мислите за това ожесточено разделение на българите  днес?

- Това не е разделение, живеем в едно безвремие. Защо казвам безвремие? Защото нацията губи време, забавя хода на развитието си. Хората у нас не само имат нещо един против друг, те се мразят. Вече 62 години живея в България, но за първи път виждам такава омраза. Някои казват: „Нека първо се оправим с това разделение, а после ще видим.” Това „после ще видим” отдалечава нацията от добрите неща, които трябва да се случват. Защото ние сякаш работим между другото, а основно се мразим, което е страшно всъщност. Задачата на нацията е да създава духовни и материални богатства.

- Но как може да се подобри битието на българина, при положение че много хора останаха без работа? У нас през годините на прехода бяха закрити заводи, фабрики, предприятия….

-  Тук ще сложа една контра. Не може да се говори за безработица в страна, в която 40% от обработваемата земя не се обработва.

- Да, но хората са в градовете.

- Да се върнат на село. Разберете, не може 40% от земята да пустее, а тези, които са напуснали тази земя да казват: „Ние сме безработни.” Как става така?

- Вероятно има хора, които биха се върнали на село, но нямат пари да си купят земя.

- Те съставляват онзи процент от  безработните, който е допустим.

- Не мислите ли, че се въртим в омагьосан кръг. Добре, ще се върнат на село млади хора. А какво ще стане с децата им – толкова  детски градини и училища бяха закрити.

- Ако има нужда, отново ще бъдат разкрити учебни заведения.

- Само че въпросът с младите българи  стои иначе – около 2 млн. напуснаха България през последните две десетилетия.

- С този плач не мога да се съглася! Тези, които отидоха в чужбина са слаби хора. Силните останаха тук.

- Тези, които напускат казват: „Ние искаме добра работа и добър жизнен стандарт. Нямаме време да чакаме!”

- У нас повсеместно се чува младите да казват, че не биха работили за 700 лева. Искат 1200 евро. Заминават в чужбина, защото искат всичко да им бъде уредено. Само, че това, което е хубаво и е уредено там, не сме го направили ние, а са го направили те. Направили са го за себе си. Когато свърши Втората световна война, почти цяла Европа беше на нула. Това е показано във филмите на италианския неореализъм – филмите на Висконти, Фелини….Само, че другите са се запретнали и са спретнали страните си. Това става не като емигрират, а с жертва на едно-две поколения в името на това децата и внуците им да бъдат добре. Ние не сме го направили.

- Почти всички наши възрожденци, които са учили в чужбина, са се връщали у нас.

- Така е – учили са в други страни и са дошли да си приложат труда тука. Това е жертва. Разберете, нищо не може без жертви. Когато настъпиха демократичните промени в България, дойде един едноок американец, Ран ( Ричард Ран, американски предприемач и икономически наблюдател – бел. ред. ) и написа един трактат с напътствия какво трябва да се прави. Тогава той каза тази изумителна фраза, която е проста като Колумбово яйце: “Ние можем само да ви покажем как да ловите риба, но риба няма да ви дадем”. А ние все очакваме кой какво ще ни даде. Чувал съм хора в кафенето да казват за политиците: “Какво става бе, тия нищо не дават!”. Кой да даде?! Аз съм дълбоко убеден в това, че за дереджето, в която се намираме ние сами сме си виновни. И никой не може да ни помогне, ако сами не си помогнем.

- Много лекари заминават в чужбина с обяснението, че тук не могат да лекуват качествено с парите, които плаща здравната каса и това налага корупционни практики.

- Знаете ли и този плач ми е смешен. Защото доц. Андрей Андреев, който се занимаваше две години с моите очи, не е избягал в чужбина? Доц. Драганов от “Токуда”, д-р Иво Петров – световен сърдечен хирург – също не са избягали. Много се извинявам – слабите бягат. Аз съм убеден в това. И дъщеря ми е слаба, затова отиде в Канада.

- Вероятно, защото е търсила професионална реализация.

- Много малко българи успяват да направят добра професионална кариера в чужбина. Повечето стават прислужници. Основната им цел е да вземат по-добри доходи. Когато настъпиха промените много актьори отидоха да покоряват Холивуд и какво стана – разхождат кучета, карат таксита …

- Ваня Цветкова стана крупие в САЩ, а Ирен Кривошиева отвори бутик…

- Е, как ще направят артистична кариера?! Нито един от тези, които заминаха на Запад, не успя да пробие там.

- Значи тази приказка, че камъкът си тежи на мястото е вярна.

- Разбира се, че е вярна. И пак повтарям, за да се оправим трябва две поколения да се жертват. То без жертви не може!

- Средното поколение и по-старите хора са жертва и на социализма, и на демокрацията. Преди нямаше свобода на словото и вярата в Бога беше стъпката, през последните години пък взехме всички негативи на западните демокрации.

- Какво да се прави като така ни се е паднало.

- Не ви ли тежи, че не можете да бъдете заедно с дъщеря си на Коледа, на рождените дни.

- Когато тя замина, аз снимах един филм в Унгария. Разбрах, че е заминала, когато ми донесоха вестник, в който пишеше това. Тя беше взела своето решение.

- Вие вярвате ли, че заминалите българи биха се върнали тук, където се мразим?

- Всеки, който се върне в България е добре дошъл. Иначе, дълбоко съм убеден в това, че този, който го няма, без него може. Отишли, отишли … да са живи и здрави! Страната може и без тях!

- Може, но се обезкръвява.

- Нищо, раждат се други! Има равновесие.

- Как оценявате нашите медии, пред вид на това, че сте се занимавал с журналистика в продължение на 17 години?

- Това, което ни набутват непрекъснато в очите нашите медии –  кой кого е убил, кой кого е изнасилил, кой на кого е изневерил … слагат цялата измет на обществото на първа страница, за да ни се набие в очите. И едва към последните страници може да се прочете кратка информация за нещо смислено. Не че у нас няма достойни хора и не се правят и добри неща. Спомням си фразата на Петьо Блъсков (бил е главен редактор на вестниците “24 часа”, “168 часа” и “Монитор” – бел. ред.) от началото на демокрацията, че вестници не се правят, за да се четат, а за да се продават. И затова нашите вестници са пълни с това, което може да продаде вестника, а не с онова, което може да възпитава и култивира духа на нацията.

- Оказва се обаче, че тази политика е автогол, защото все повече хора не четат вестници и се информират за ставащото телеграфно от телевизията, радиото, интернет.

- На жълтите вестници, които са пълни с клюки и черен пиар тиражът не е намалял. Мъдри хора са казали – ако цял живот се взираш във фекалиите, то тогава животът ти ще стане страшно миризлив. Лекарството за подобряване на нашето битие е да се произвеждат материални и духовни блага. Аз често пътувам из страната и виждам, че се правят и доста хубави неща – например заводите около Севлиево са превъзходни, на 15-ина километра преди Пловдив отляво и отдясно има малки предприятия, които работят. Наскоро ходих до Киноцентъра с кола и не можах да го позная –толкова се е променил! Преди там имаше огромни поляни, а сега има предприятия, складове, къщи, улици. И всичко това работи.

- Повечето хора, които познавам работят здраво и са отлични специалисти. В същото време непрекъснато се чува: „Ние българите сме мързеливи, негодяи…”. Защо сме такива нихилисти и виждаме само отрицателното?

- Аз съм абсолютно вражески настроен към нихилизма и черногледството. За жалост ние сме една оплакваческа нация и затова в световната класификация за щастливите нации сме на едно от последните места. Има страни, в които хората живеят с по един
долар седмично и пак се усмихват и са щастливи. А ние сме все недоволни – това е лоша черта.

-  А как ще се освободим от тази черта?

- С времето това ще стане. Трябва да се взима пример от хора като д-р Иво Петров – когато отидеш при него, оздравяваш още преди да е направил каквото и да е, защото е страшно положителна личност. Много ми е смешно, когато някой каже:
„Господин Росич, няма вече добри хора.”.  В такъв случай казвам: „Чакайте малко, Вие сте добър човек, нали? И аз съм добър човек. Ето този е добър човек, онзи също…”

- Оптимист ли сте за бъдещето?

- Да, хубавите неща рано или късно ще се случат. Историята на човечеството не познава безкрайни кризи. Има упадък, има стагнация, а после следва възходът. Това са обективни закони.

- Във Вашата дълга актьорска кариера коя роля си харесвате най-много?

- В унгарския филм „Под краката ми свири вятърът”.  Това беше около 40-тия филм, в който се снимам. До това време все още не бях убеден, че актьорската професия е за мене. Все се надявах, че ще се върна в редакцията, ще продължа да се занимавам с писане. Тогава за първи път усетих, че актьорското ми се отдава с лекотата, с която яздех коня.

- Какъв беше Вашия герой?

- Добрият разбойник… Честен и почтен човек, но притиснат от обстоятелствата да бъде разбойник.

- Вероятно и днес има много такива герои…

- Не зная, защото днес ние страдаме повсеместно от липса на морал – в политиката, в икономиката, в печеленето на пари, в престъпността…

- В престъпността?!

- Да, в света на престъпниците също има някакъв морал – той е в противовес на държавата, на обществото, но има някакви правила, които се спазват.  Аз съм убеден, че ако в Москва някой изнасили 82-годишна баба, за да вземе последните й 11 рубли, самият престъпен свят ще го ликвидира.

- Какви са плановете Ви, ще се снимате ли в нов филм?

- За жалост наскоро отказах една роля, която щеше да е черешката на тортата. От Унгария ме поканиха да играя във филм за любовта между двама възрастни. Женската роля е поверена една от най-добрите унгарски актриси, носителка на
„Златна палма” от Кан. За съжаление – отказах. Причината е, че зрението ми отслабна и това ми пречи да си науча текста.

- Не можете ли да слушате текста на диск или касета?

- Може, но няма да е същото. 55 години съм учил текстовете, четейки. Дори, когато играя, мислено виждам страницата. В живота ми често съм отказал, защото ми беше драго. Сега за първи път съжалявам, че отказах. Мъчно ви е, че не мога да се включа и в екипа на Младежкия театър – поканиха ме в един моноспектакъл за трима души.

- Не Ви ли тежи, че не можете да четете?

- Така може да е за хора, които няма за какво да мислят. Цял ден слушам радио – „Хоризонт”, „Дарик”, музикални станции… Радвам се да чуя песни на Стефан Димитров, Тончо Русев, Митко Щерев, защото могат да се запеят.

- Помните ли онова време, в което хората се събираха и пееха заедно.

- Помня, как да не помня. Много пъти съм участвал в такива събирания. Телевизията изяде песните на хората и то много професионално. Сега ако спре тока, изпадат в  ужас, че ще пропуснат някое предаване.

- Не толкова отдавна, когато са сядали на трапезата, българите са казвали молитва. Вие казвате ли си сутрин някаква добра формула?

- Денят ми започва с „Добро утро, Лили!”. Вечер преди да заспя казвам „Лека нощ, Лили!”. Огромна ми е загубата. Лили беше фантастична и като съпруга, и като професионалист. Завършила е консерваторията, но не е работила като музикант, а като импресарио. Доведе много чужди звезди у нас във време, когато страните бяха разделени на лагери. Но никога не е парадирала, беше много скромна. Оказа се, че е и много смела жена, храбра до лудост! Когато отиваше към смъртта, тя нито веднъж не се оплака, че я боли. Държеше се така, все едно ще живее още 50 години. Не бях подготвен да я загубя… Не съм си давал сметка, че толкова я обичам… че толкова ще ми липсва…

Източник: celokupnabulgaria.eu