-Скрихте се от политиката, г-н Севлиевски, какво си мислите, като гледате случващото се от няколко месеца в страната?

- Страхувам се. Страхувам се как ще излезем от задънената улица на политическата и икономическата криза, в която живеем в момента. Страхувам се, че политиката в България умира. През последните дни сме свидетели на персонални политически битки и заплахи, размяна на офшорки и компромати, а вместо политически диалог имаме медийни и пиар войни. И без да е търсено, се набива в очи участието в тези протести на едрите бизнесмени от „Глобална България“.

- Вие бяхте едно от лицата на студентския бунт в началото на 90-те. Как ще определите сегашните студенти?

- Каквото и да кажа, ще звуча като старец, излязъл от землянката, но се радвам, че млади хора се захващат с политика. В същото време много ми се иска студентите да имат ясна идея какво бъдеще предлагат на нацията и на държавата и да покажат, че след като искат цялата политическа система да си подаде оставката, те самите да са готови  да станат мотор на промяната, нейните идейни водачи и участници.  Иска ми се да се опълчат срещу всички, които се опитват да менижират и продуцират протестите. Иска ми се да не стоят отстрани и да слушат дебатите, които се водят и от тяхно име.

- Повтарят се нещата, които вие правихте през 1990 г. - ето, Софийският университет е окупиран, правилно и точно ли „стрелят“ студентите?

- За мен окупация на Софийския университет е голямата базука на българската демокрация. С нея трябва да се стреля само ако някой поиска да се забранят партиите или да излезем от ЕС, например. Струва ми се, че в момента се стреля с топ по врабче. Окупаторите ми изглеждат много малко и не могат да преодолеят „подкрепата“, която користно им дават от ГЕРБ, ДСБ и бизнес играчи, нито успяват да избягат от капана, който им залагат техните противници - управляващите, че пречат на другите студенти и че са платени. Но въпреки всичко студентската окупация вече е успешна, защото накара всички да се замислим какво се крие отвъд оставката, зад катинара на Ректората.

- По какво си приличат протестите през 90-те и сега?

- Прилики почти няма, само мястото е същото. На нас ни беше лесно - посоката беше ясна, имахме и отговорите не само „кой“, а и „как“ - СДС, многопартийна система, свободни избори, НАТО, Европа, пазарна икономика. Всичко това се случи, вярно, с много рани и лишения, но мечтите ни се осъществиха. А днес много хора мислят, че постигнатото е било напразно, а усилията ни са били безсмислени. Това е истинската трудност пред днешните студенти. Няма я новата мечта, след която да тръгнем.

- В младежките си години активно сте се занимавали с алпинизъм. Какво ви даде това сурово занимание, може ли да направите връзка между изкачването на върхове и политиката?

- Повлиян от баща ми, още в Троян започнах да се занимавам със ски и алпинизъм. А промените от края на 1989 година направиха възможно много хора от моето поколение да влезем в политиката. И политиката, и алпинизмът ме отведоха на много места и ме срещнаха с интересни хора. Мнозина си мислят, че в алпинизма трябва само да имаш физически качества, за да преодолееш една или друга стена. В алпинизма най-често се катериш по двойки - вързани в двата края на въже. Това изисква доверие към партньора, чувство за синхрон и колективно поемане на риск. А нали политическите решения са това - колективно поемане на риск. И най-полезното вероятно за политика и за алпиниста е постоянният страх, че можеш да паднеш.

- Падали ли сте от високо?

- През 1984 година бях войник в ЦСКА, един ден - при опита да направим нов маршрут на Черната стена на връх Двуглав в Рила, паднах от 50 метра височина и си счупих таза. Оживях, защото увиснах на въжето в ръцете на моя партньор. След година възстановяване продължих да се катеря, не се отказах. Изкачих много трудни стени, няколко 7-хилядника в Памир, в Тян Шан, в Андите.

- И се насочихте към друго - започнахте да катерите политическите върхове. Препятствията не изглеждаха да са лесни, така ли е?

- Промените през 1989 г. ме завариха студент пети курс в Софийския университет, география - при проф. Христо Пимпирев, който тогава беше само асистент по исторична биология. Покрай алпинизма познавах вече и Петър Берон, с него бяхме заедно на експедиция през 1987 г. за изкачване на Амадаблан в Непал (не ни се получи заради лошото време). Учредихме Независимото студентско дружество в географския факултет и станах негов представител във Федерацията на независимите студентски дружества. Там се срещнах с всички активни студенти от онова време, срещнах всички политици от времето на голямата промяна. Оттогава е приятелството ми с Емил Кошлуков, с Красен Кралев, със Стелиян Стойчев, Тончо Токмакчиев, Камен Воденичаров, Гроздан Караджов, Станка Желева... Най-важното обаче е, че политиката ни събра, но тя не ни раздели вече повече от 20 години.

- Вие бяхте част от екипа на Българското сдружение за честни избори (БСЧИ), което се създаде преди първите свободни избори през 1990-а. Как стана това, откъде взехте модела?

- Моделът беше ни разказан от Националния демократичен институт на САЩ (НДИ), беше вече отработен във Филипините и Чили, където с избори бяха свалени диктатури. Сдружението беше създадено като независима гражданска организация за контрол на предстоящите у нас тогава първи многопартийни демократични избори. Направихме това заедно с Кеворк Кеворкян, Димитри Иванов, Владо Берон, Гроздан Караджов... Сдружението имаше обществен съвет, в който влизаха известни българи, но имаше и международен обществен съвет, в който влизаха няколко президенти и действащи министър-председатели. Успяхме да организираме в цялата страна повече от 10 хиляди души наблюдатели за изборите.

- Как успяхте да се регистрирате, Андрей Луканов и бившите комунисти не се ли опитаха да ви попречат - все  пак почти нищо от системата не беше реформирано?

- Наистина БСП се опитваше всячески да попречи на тази регистрация, но накрая - и заради името на Кеворкян, ние се промъкнахме с помощта на Гиньо Ганев и Димитър Попов - бившият премиер тогава беше още председател на Софийския градски съд. Г-н Ганев ни даде много ценни съвети как да подготвим документите, а г-н Попов очевидно е издържал на натиска да не ни регистрират. Следващата година обаче незнайно как изчезна цялото дело по регистрацията на БСЧИ и трябваше да извървим цялата процедура отново. Това не е всичко, БСП даже създаде паралелна организация за наблюдение на изборите - ГИСДИ, и още: два дни преди първите избори Луканов забрани паралелното преброяване на гласовете. И после под натиска на международните наблюдатели, слава Богу, го разреши. По-късно, покрай делото „Луканов“ ме привикаха на разпит и там разбрах, че тогавашните служби са ни следили, както е признал самият Луканов. От това следене той разбрал, че БСЧИ и СДС уж планират да манипулират изборите с дискета, дадена от американците. И по тази причина той похарчил 300 000 долара, за да покани една германска фирма - ИНФАС, която да прави паралелно преброяване. После дискетата се оказа видеокасета, на която имаше послание на американския президент Роналд Рейгън към българите.

- Припомнете историята с касетата?

- Луди хора са били тогава комунистите. Историята е: СДС в предизборната си кампания очакваше американският президент тогава Роналд Рейгън да дойде в България ден преди изборите. За тази цел бях запазил от името на БСЧИ всички площади в София. Спомням си, че тогавашният кмет Стефан Нинов всеки ден се обаждаше и искаше да знае за кого ги запазваме, кой ще идва, но ние не казвахме.

- Президентът Рейгън не дойде в България, защо?

- Той не можа да включи България в своята програма, но за сметка на това беше записал видеообръщение към нашия народ. Няколко дни преди вота представител на републиканския институт за международни отношения от САЩ донесе видеокасетата. Чакахме го на летището и още същата вечер - май беше седмица преди вота, занесохме касетата на Кеворкян във „Всяка неделя“ и той я излъчи още същата вечер. Това стана по време на живото участие на Желю Желев и Георги Пирински. Те и двамата бяха  втрещени - единият радостен, а другият учуден от развоя на събитията.

- През 2001 г. „Новото време“ стана част от царския проект.

- „Новото време“ си го имаше още от 1999-2000 г. и тогава ние вече се смятахме за стари поборници. Събирахме се Емил Кошлуков, Стелиян Стойчев, Жоро Торнев, Камен Воденичаров, Тончо Токмакчиев, Радо Чолаков, Красен Кралев и даже сегашният депутат от БСП Петър Курумбашев. Мястото на срещите беше малък ресторант в „Лозенец“, който се казваше „Вишните“ - затова помежду си се наричахме кръга „Вишните“. През 2000 г. царят беше търсил Кошлуков за разговор, а през 2001 г. бившият конституционен съдия Георги Марков и Спас Русев организираха срещи със Симеон. За разлика от другите хора, които влязоха или се промъкнаха в царския проект, ние влязохме с каузата, лицата и идеите си. До името на царя стоеше „Новото време“, а не Панайотов, Вълчев или Кунева.

- А как стана прословутият плакат „Идва Новото време“, кой е авторът му?

- Автор на плаката е режисьорът Жоро Торнев. Една нощ той ми звънна по телефона към 4 часа и ми каза: „Майна, ако сега не дойдеш бързо в офиса, между нас всичко е свършено. Трябва да видиш нещо.“ Отивам сънен и още от вратата той ме посреща с един лист формат А4, на който цветно е разпечатана снимка - на нея има едно поле с  път по средата и много красиви облаци. До сутринта успяхме да сглобим проекта на плаката, той после беше одобрен от царя и от целия избирателен щаб. Така стана „Идва Новото време“.

- А изразът „почтеност във всичко“ от плаката на царя пак ли беше ваше дело, каква е историята?

- Няколко дни преди това с Куши бяхме имали среща с царя и аз го попитах коя от българските думи той смята, че е най-близка до неговата същност, коя дума иска да присъства в неговата кампания. Една от думите, които той каза, бе „почтеност“. Записах си я на гърба на една визитна картичка и когато изработвахме плаката, я избрахме тя да стане негов слоган.

- Защо „Новото време“ се раздели с царя? Кое беше онова камъче, което преобърна колата?

- Вероятно първо кликата, която се организира около царя. Искахме бързо да модернизираме държавата, да създадем политическата инфраструктура на България с нови закони. Нововремци внесохме 72 закона в 39-ото народно събрание. А кликата по подобие на тогавашната опозиция не искаше тези закони.

- През 2005 г. 40-годишен станахте министър на енергетиката. Изкачихте доста висок политически връх, все едно сте в подножието на мечтания Еверест. Макар и за 3 месеца министър, какво си спомняте оттогава, какво разбрахте за властта?

- Нямам нищо героично или драматично от моето министерстване. По-интересна е срещата ми години по-късно с един американски кабалист - Гал Сасон. Попитах го за две дати от живота си, без да знае нищо за тях. Първо - датата, на която паднах от 50 метра височина. За нея каза:  „Това е най-щастливият ден в живота ви.“ Обясних му с какво го свързвам, а той додаде: „Точно тогава ти си се спасил и живееш сега  втори живот.“ Другата дата, която му посочих, беше тази, на която станах министър. Човекът погледна и каза: „Това е най-нещастният ден в живота  ти.“

- Ако трябва да разкажете някога на дъщерите си случки от краткото си министерстване, какви ще са те?

- Най-големият ми успех като министър е, че нямаше „случки“. Нямаше режим на тока, нито бяха спирани парното или газът. Но мога да кажа, че аз пуснах проекта за строежа на АЕЦ „Белене“. Тогава вярвах, че е полезен и изгоден. После те го промениха и провалиха.

- Като депутат през 2003-а бяхте в нашата база на Антарктида. Кое е най-тежкото там - студът, липсата на достатъчно условия или нещо друго?

- Безпаричието е вечната българска орис и спътник на антарктическата идея. Например през 1996-а не стигаха пари да се купят самолетни билети за експедицията. Събирахме пари от приятели и познати. В един ресторант случайно срещнах Бойко Борисов и той откликна с 200 долара за идеята. Така той стана един от дарителите на Българския антарктически институт. Слава Богу, от 2001-ва институтът вече получава държавни пари. 

2004 г. В базата ни в Антарктида.

Севлиевски с Желю Желев по време на учредителния конгрес на „Новото време“.

1996 г. С папа Йоан П а вел II по вр еме на държавно пос ещение на президента Желев в Италия.

2005 г., премиер и министър в НС.

Източник: Мариела Балева, в. Преса