Гражданите са използвани като камуфлаж и никой не го е грижа за тяхното мнение

В последните дни преди правителството на Бойко Борисов да си подаде оставката и особено в първите седмици от управлението на кабинета "Орешарски" политици от всички цветове се надпреварваха да тълкуват желанията на "гражданите" и да се изказват от тяхно име. Всъщност, от началото на така наречения преход политиците обичат да се маскират като гражданско общество, да се изказват за него или от негово име.

Сега обаче на политическия небосклон се появи ново словосъчетание - "на всяка цена". То върви в комплект с думата „власт”. Съчетанията се появиха с особена интензивност в изказванията на Румен Петков и Сергей Станишев. Но приложението им на практика може да се открие в редица други случаи.

Кабинетът „Орешарски” беше създаден с цената на всякакви отстъпки пред ДПС и с компромис за гласа на ПП „Атака”. За да се задържи в управляващото парламентарно мнозинство, лидерът на БСП дори престъпи един от основните постулати на партийното строителство – раздаването на постове за "наши хора".

Само като сделка на всяка цена може да се определи факта, че БСП има само трима министри и половина (за назначението на "половинката" - Анелия Клисарова, можете да си припомните тук), ДПС има седем, а други трима могат да се причислят към кръга Сергей-Моника.

Вместо на хора от листатата на БСП той отстъпи поста областен управител на Благоевград на свързания с ДПС Муса Палев. Това предизвика огромно недоволство в редиците на социалистите, но Станишев им обясни, че трябва да траят. Соцлидерът успя да се справи и с недоволните от неговото водачество, организирали "Окупирай Позитано 20".

Отнoво с цел задържане на властта на всяка цена бе и оповестеното намерение за назначаване на депутата от ДПС Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Действието предизвика вълна от протести. Както и въпроси дали лидерът на БСП не се е побъркал, дали не иска кабинетът „Орешарски” да падне или пък БСП и ДПС просто изпробват докъде българският народ може да изтърпи наглостта им.

Едва ли, обаче, става дума за желание кабинетът да бъде жертван. Ако правителството на Пламен Орешарски падне сега, "окупиращите Позитано" Георги Първанов, Румен Петков, Румен Овчаров и Татяна Дончева с удоволствие ще "вземат" главата на Станишев с аргумент за невиждан провал.

Е, вярно е също, че Станишев не би напуснал поста си за нищо на света. По-скоро би отблъснал всички от партията си и би останал сам „вляво”. Друг е въпросът доколко БСП и лидерът й имат нещо общо с лявото.

Келепирът на ДПС от задържането на 42-ото Народно събрание в сегашния му вид е, че след “порциите на властта” на Доган никой не искаше да се коалира с тази партия официално. Но старият й партьор – БСП, го стори в името на това да прилапа властта с процедурна хватка.

Столетницата се опитва да задържи правителството на власт поне още една година, та да не е толкова позорно неговото падане, пък и да могат БСП и ДПС да назначат свои хора на ключови постове. Това  се цели и с пакета от социални мерки, и с актуализацията на бюджета. Едва ли обаче вярва, че популистките мерки ще свършат работа на сегашното управляващо мнозинство.

Те предвиждат увеличаване на майчинските, на помощите за социално слаби, шумно рекламираното намаляване цената на тока, което според експерти може да предизвика срив в енергийната система, защото се прави за сметка на държавните енергийни дружества и до масови уволнения във въгледобива. Тези мерки не могат да подобрят осезаемо живота на българските граждани. Така нареченият социален пакет обаче може да се използва като начин за печелене на симпатиите на избирателите преди следващите парламентарни избори. Аргументът тук е: „Ето, ние искахме да направим нещо, да изпълним предизборните си обещания, но вие като не искате и протестирате срещу нас, ние какво да направим?”

И като казахме сам вляво,  та се сетихме за човека, за когото първоначално бе измислен изразът „сам вдясно” – Иван Костов.

ДСБ и СДС направиха отчаян опит да се върнат във властта. Преди да се преименуват на Реформаторски блок, лидерите им Иван Костов и Емил Кабаиванов сдадоха постовете си, за да могат партиите им да се прегърнат, да се възползват от политическия вакуум и да влязат в следващия парламент. И за да не е съвсем като Синя коалиция, сред реформаторите присъстват още Движение България на гражданите на Меглена Кунева, ПП „Зелените”. Наистина, със СДС засега само се води пазарлък. Не е трудно обаче да се види, че Реформаторският блок е една от възможните коалиции, в партньорство с която ГЕРБ може да получи мнозинството в следващия парламент.

Друг вариант, които се обсъжда за спасяването на 42-ото Народно събрание, е БСП и ГЕРБ да си стиснат ръцете, за което имат  благословия отвън. Преди време еврокомисар Кристалина Георгиева обяви, че Брюксел точно това иска. Еврокомисар Вивиан Рединг също като родните политици и като немския и френския посланик започна да се изказва от името на българските граждани. Тя заяви, че те искат стабилност и че двете най-големи политически партии трябва да забрaвят миналото и да зарaбoтят заедно за изваждане на страната от кризата. Подобен опит на Германия и Исландия е поучителен.

Независимо обаче дали ГЕРБ и БСП ще си стиснат ръцете в името на гражданите, или пък в парламента ще влязат ГЕРБ плюс новите-стари реформатори, а от другата страна  БСП и ДПС, както и НФСБ като свободен електрон при пазарлъци, статуквото ще се запази. Защото това ще бъдат същите партии, срещу които гражданите протестират.

Предишната оставка беше дадена заради гражданите. Настоящата оставка, ако бъде дадена, ще бъде  оправдана пак с народната воля. Ако правителство остане, причината неминуемо ще е същата. Осъзнаването, че гражданите отново са използвани като камуфлаж и никой не го е грижа за тяхното мнение, обаче е страшно не заради нестихващите протести, които според анализатори може да предизвика. Това дори е добър вариант. Да се бориш, докато гласът ти бъде чут.

 Страшен е вторият възможен изход - този към Терминал 2. Защото, когато виждаш,  че те използват като пешка, просто си хващаш багажа и тръгваш да търсиш по-добри места за живот. Емиграцията на всеки, който би могъл да замине, обаче автоматично води до по-нисък брутен вътрешен продукт, до замиране на стопанския живот. В държавата остават най-вече тези, за които тя трябва да се грижи. Висококвалифицираните и хората, на които страната може да разчита, изтичат навън. Тогава и властимащите ще имат по-малко неща, които да преразпределят и търгуват.

България се нуждае от предвидимост, от механизми за контрол на властта, от ясни правила, по които да се развива. Гласът на протестиращите вече 42-ри ден граждани не трябва да потъне като вода в пясъка, не трябва да остане като в пустиня.