Спасение дебне отвсякъде, стига да има мечтатели

Тези дни в студиото ми гостуваха студенти от УНСС. Поводът - празника на целокупната ученолюбива младеж на България. В еуфорията от присъствието им ги поздравих с честит 8 септември. После се сетих за още по–голямата глупост, изречена от бай Тошо. „Скъпи студенти, честит 8 март”.

Къде на шега, къде наистина, разминаването с разбирането на думата студент днес е тотално. Работата ме среща с млади хора. Удивен съм колко са различни в усещането за живот и реализация. Тези от студиото в ТВ7 ми приличаха на комсомолски секретари докато разговарях с тях.

Доволни от преподавателите, с поглед в бъдещето и наивитет, сравним с победа на България на световно по футбол. Малко по-късно съжалих за мислите си. Силата на мечтите може и да ги отведе до правилното място в живота. Изборът на път е сложна дилема.

Младите у нас могат да попаднат в бълвоча на студентски град и да се удавят в него. За тези, удавените, изход няма. Такива също познавам. Неотдавна една известна персона ми се похвали, че за две-три напитки и марихуана студентките го обслужвали доволно сексуално. Това не е публичният дом на Чората. Това е по любов. С дъх на трева и чат пат бяло...фрапе.

Евтинията на душата е по-силна от силата на мечтата в този случай.

Студент, това звучи гордо. Перифразирам Максим Горки и се замислям, че навремето студент си беше кодова дума за бунтар. Надъхан да изрине кочината комунизъм. Спорещ до безразсъдство с колегите. Ооо, имаше и подмазвачи. Те станаха политици. Истинските студенти от онова време днес са на ръба да се пенсионират като глупаци. Или поне голяма част от тях. Те се удавиха в морето, наречено демокрация.

Големите умове от аулите преди двадесет-тридесет години прашасват между безпаричието и алкохола. Решиха да сменят държавата и се върнаха разочаровани. Решиха да останат и да променят държавата, и се разочароваха завинаги. За жалост, нищо не зависи от тях и те го осъзнаха. Те дори не гласуват, отвратени от свободата.

И точно в този момент, пак заради журналистиката, срещам двадесетгодишна студентка. Прави някакво интервю с мен за незнам си кое издание. След тридесет минути разбрах колко малко знам за Java програмирането. След още половин час си купих от първата книжарница Айн Ранд, за да мога да бъда достоен опонент. „Изворът”, който бях чел, се оказа недостатъчен. Сега, моля ви се, на мода в техните среди била „Атлас изправи рамене”.

Кризата и крахът на икономическата системата в наши дни е предсказан от еврейката-автор с такава точност, че група млади решили да сформират клуб. Без накротици, без алкохол, без извратенящини. Абсурдно, но факт.

И тогава осъзнах истината. Спасение дебне отвсякъде. Стига да има мечтатели.

Във всяко стадо има и бели, и черни овци. Дори белите да са по-малко, стадото е шарено. Има цвят, не е грозна чернилка.  Дотук с библейските притчи за стада и овци. Сега за друго. Точно по нашенски мнозина се направиха на щайги още на 7 декември. Други повториха упражнението и на 8-ми в още по-големи размери. Леле, какви сцени видях, направо настръхнах.

Да де, но не бяхме ли същите хаймани и ние самите. Не минавахме ли по трасето от аулата до кръчмата веднага след лекции?  Не правихме ли същите дивотии? Имаше и черни, и бели овци. Като се огледам, някои овци от мое време се овълчиха, гризнаха кокала и забравиха нещо толкова ценно. Силата на мечтите може да те отведе до желания успех. Кои сега са повече - студентите-мечтатели или другите?