Живописната инсталация „Царските двери на смисъла (Голям сърдечен иконостас-2)" е плод изцяло на четвъртата вълна на коронавируса. Получи се изведнъж – спонтанно и неочаквано. Последователно и леко… Просто си е била готова… Вътре… И докато първия иконостас го работих двайсетина години, то вторият се появи от само себе си, по времето на Ковид-преживяванията ни от последно време, и със сигурност като реакция на силно компресираните ни от драматизма на битието ценностни, морални и чисто личностни натрупвания и същностни преображения. И макар все още без усещането за бъдеща война, но с набиващи се Джордж Оруелски ракурси, осезателно надничащи отвсякъде…

Пясък, въглен, намерени предмети от селската плевня… Без боя, иначе казано. И с чисти намерения… Един, своего рода, еко-иконостас… И не само заради настоящия цивилизационен контекст, в който живеем, с цялата параноична потребност от „еко“ – и във въздуха, в почвата, в чувстването, в ежедневното ни живеене, в обърканата и замърсена хармония на ценностните ни връзки и социална комуникация. Така от само себе си се появи и чисто формалната двойка-връзка в иконостаса, изразяваща се в „позитив-негатив“ трактовката на основния композиционен елемент – сърцето, издържан изцяло в черно-белия цветови спектър. Същото онова сърце от първия иконостас, същият цивилизационен “Perpetuum mobile”, център на драматизма на живеенето, извор на сълзите и духовните вибрации. Една своеобразна черно-бяла метафора, визуализираща времето и пътищата в техните крайно безкрайни посоки и безусловното им преминаване в бъдеще. Метафора за това „тук и сега“, което вече е минало, поглеждащо боязливо към утре, кръжаща с почти маниакално постоянство около формата на сърцето – двигател и естествено обиталище на душата и вярата. Една проба за осъзнаване на онова особено екзистенциално „електричество“ (посредством плюс-минус черно-бялата му позитивна негативност), вграждайки го в свободно импровизираната идея за иконостаса, като един спонтанен опит за сакрализация на процесите, в изначалните им трансмисии с „мисиите“ на индивидите по пътя им… Изконния, единствения и неповторяем… Завинаги нанякъде и… НАКЪДЕ?

Станислав Божанков е роден през 1966 г. в Кюстендил. Има магистърска степен(MFA) в областта на графиката (1995 г.) в Академията за изящни изкуства „Ян Матейко“, Краков, Полша, в студиото на проф. Анджей Пийч. Работи в областта на живописта, рисунката и графиката.

Има около 400 изложби във Варна, Toрoнто, Тайпе, Майданек, Краков, Уимбълдън, Ибиса, Филаделфия, Сеул, Скопие, Ню Йорк, Канагава, Лодз, Белград, Любляна, Истанбул, Милано, Гуанлан, Гуанджоу, Панджин и др.

Отбичен е с 25 международни и национални награди, отличия и дипломи:

2003 – Ню Йорк, “The Pollock-Krasner Foundation Grant” (живопис)

2007 – Ню Йорк, “The Pollock-Krasner Foundation Grant” (графика, рисунка)

2016 – The 2016 American Art Awards (рисунка), Холивуд, САЩ

Работи в над 40 публични колекции и музеи в Полша, България, Румъния, Белгия, Малайзия, Eгипет, САЩ, Тайван, Турция, Италия, Сърбия, Испания, Босна и Херцеговина и др.