Първият приток от български бежанци от Македония пристига в страната през 1878 – 1979 г. след изтеглянето на руските войски от южните български земи и потушаването на Кресненско-Разложкото въстание 1878 – 1879 г. За първите бежанци от Македония в Кюстендил и околията има статия на Владимир Караманов, в която описва идването и заселването им в Кюстендилско:

„От началото на месец април 1878 г. започва прииждането в гр. Кюстендил и околията му на първите бежанци от Македония. Това са бежанците от местността „Пиянец“ или Царевоселско, известни и до днес между местното население в Кюстендилско, като преселенци (преселници) и под името „пиенчани“. За да напуснат тия бежанци родните си места, единствената и главна причина за това е страхът им от погубване и поругание, от нахлулата в края на м. март с. г. многобройна турска войска в техния край, за да настани отново турската власт… До вечерта на 29 март много малко семейства прехвърлят билото на Осоговската планина, за да стигнат в някои близки до това било села и махали от Кюстендилския окръг… Някои семейства остават да пренощуват и по българските села, разположени по горните склонове на Осоговската планина и не далеч от билото й. … Освен в града Кюстендил, доста бежански семейства от Пиянец има настанени и в селата от югоизточния край на Кюстендилската околия. Тия села са: Църварица, Илия, Тишаново, Раково, Страдалово, Червена ябълка, Сажденик, Ново село, Слокощица, Граница, Багренци, Гирчевци, Жабокрът, Горна и Долна Гращица, Нов чифлик, Берсин, Неделкова Гращица, Згурово, Рашка Гращица, Пелатиково, Смоличано, Ваксево, Друмохар, Четирци, Невестино, Еремия и др. …“

Нов, още по-голям прилив на български бежанци идва от територията на съседните балкански страни след военния погром на България в Междусъюзническата война от 1913 г. и Първата световна война от 1914 – 1918 г.

В четвъртата част на своята Автобиография (ф. 269К, оп. 2, а. е. 7) Владимир Караманов пише за събитията в Кюстендил от 1915 – 1944 г.

„Траурна година за Кюстендилския край и цяла България – първата половина на 1920 г. е особено паметна и траурна за населението от Кюстендилската околия поради сключения в гр. Ньой, предградие на Париж, унизителен и злощастен за целия български народ мирен договор, според който се наложиха най-тежки условия и откъсването от пределите на българската държава части, които се предадоха и присъединиха към пределите на съседните Сръбско и Гръцко кралство. По същия договор една значителна част от Кюстендилската околия, или по-голямата част от бившата Босилеградска околия, 42 села, включващи се в осем общини, бяха откъснати и присъединени към Сръбската държава… Много семейства и отделни лица напуснаха бащините си от векове огнища и преселиха в свободна България, главно в Кюстендил и селата от околията му, Перник, София и в Северна България – край Дунава в Оряховска и Никополска околия, а някои и в Североизточна България... Градът бе окичен с черни знамена и войници, служили вярно и честно в родната българска войска, вземали дейно участие в много от сраженията по бойните полета в Македония, Тракия и Добруджа, проливащи кръвта си за свободата и обединението на целокупния български народ в една държава, със сълзи на очи се разделяха със събратята си от Кюстендил и околията...“

„Настаняване в град Кюстендил през 1919 – 1920 г. на емигранти бежанци руски белогвардейски офицери, между които и генерал Савойски, взел участие в Освобождението на Кюстендил 1877 – 1878 г. – След разбиването по време на гражданската война в Русия белогвардейската армия побягва от полуостров Крим в Турция и други места като голяма част от офицерите и войниците й бяха приети и настанени в пределите на България. Няколко десетки души офицери от тая армия, едни от които и със семействата си, бяха настанени и в град Кюстендил… По това време бе дошъл и генерал лейтенант Николай Василиевич Савойски, кавалерийски офицер… Дошли в Кюстендил тия емигранти – руски офицери, всички, с изключение на генерал Савойски, бяха посрещнати в едно обширно частно помещение… Старите офицери не разбираха нищо, а мнозина от младите започнаха физическа работа по обработване на лозята в града, за да изкарват прехраната си. Понеже старите офицери – генерали бяха без средства и в окаяно положение, като участващи в Освободителната война 1877 – 1878 г., правителството им отпусна по една пенсия в размер на 1 00 лева месечно, тогавашни пари. Генерал Савойски бе подпомогнат и от Кюстендилската градска община, а също и от някои граждани. Едни от тия офицери оправиха лозите си в града, а другите се отправиха за други държави от Европа, за да търсят убежища там. Генерал Савойски остана в Кюстендил, почитан всеобщо от гражданството. В продължение на повече от три години аз му дадох безплатен подслон в моята къща, като завързахме добро приятелство. Съпругата му се помина в моя дом през 1924 г. Понеже бе заболял от ослепяване на зрението си, то през 1926 г. замина за Париж, да си цери очите. За това му отиване, от признателното му гражданство бе събрана една помощ от 15 000 лева. Върнал се в България, се установява в София, където живееше син му Борис, подполковник от белогвардейската армия. След кратко пребиваване в София, през 1930 г. почина, като тленните му останки, по решение на Кюстендилския градски общински съвет, бяха пренесени в Кюстендил, където по един най-тържествен начин и с военни почести, бе извършено погребението му, на което присъстваха военните и граждански власти и хиляден народ. В негова памет и чест една от улиците на града е наименувана на негово име, като още приживе бе прогласен и за почетен гражданин на Кюстендил…“

Източник: Държавен архив - Кюстендил