На Мальовица туристи почетоха загиналите алпинисти

Людмил Янков загина под връх Камилата в Рила заедно с кюстендилския алпинист Стоян Наков

По традиция на 11-ти август, по повод рождения ден на кюстендилския алпинист Людмил Янков, приятели, планински спасители и туристи се събраха на Втора тераса на Мальовица в Рила, за да поднесат цветя и отдадат почита си към паметта на тези големи алпинисти.
Людмил Янков загина на 17 април 1988 год. под връх Камилата в Рила, заедно с кюстендилския алпинист Стоян Наков. На голямата скала са поставени плочи с имената на загиналите български алпинисти и планинари. Бяха рецитирани няколко от стихотворенията на Людмил Янков.
Не питай за цената на мечтата -
бори се, литвай, падай и умирай!...
Носи я винаги напред - в ръката,
възкръсвай: ставай, искай и намирай!
Не я затваряй в себе си, в душата...
Изправен дишай, никога не спирай,
мечтай за радостта, за красотата!
С възторг и трепет, с вяра в чудесата -
тя ражда и мира, и светлината,
с кръвта заплаща любовта и свободата...
НЕ ПИТАЙ ЗА ЦЕНАТА НА МЕЧТАТА!...
Това изповядваше алпинистът Людмил Янков, който точно преди 33 години се прости завинаги със своята мечта. На 17 април 1988 г. устремът му към върховете бе покосен от фатално падане при катерене на връх Камилата (2621 м) в Рила. Рискът е голям, защото скалите са заледени, но и покрити със сняг. Това прави трудно забиването на още клинове, а качването е на ръба на разума. Въпреки това двамата са твърдо решени да стигнат горе. Не им било писано. В един момент съоръженията не издържат под тежестта и алпинистите и политат надолу. По-късно Стамен Станимиров и Пламен Кирилов, които също правели опит да качат Камилата, намират колегите си бездиханни на 200 м в пропастта.
Цяла България е потресена, защото губи един от героите от експедицията на Еверест (8848 м) през 1984 г. Но не само за това. А и заради точното описание на гибелта си, което Людмил прави в есе във втората си книга. Янков издъхва едва на 35 години недалеч от родния си град Кюстендил.
***Стъпки във въздуха
Дълго летях... Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан... Не ме беше страх... Болеше ме само... Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми... Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца... Нямаше време... Стремглаво летеше срещу мене Снегът. Летях със снежния прах срещу бялата твърдост на Земята... На скалните прагове останаха скъпите спомени... Долу, на бялата преспа, падна безжизнено, чуждо, грозно и черно петно. Гледах от последния зъб с удивление, страх... Оставах без лице, без костюм и без грим. Без човешката черупка оставах завинаги тука. Без град, топлина, без приятели, без светлина... Оставах гол, сам и далечен...
Този текст е писан ден преди смъртта на автора /Людмил Янков/, предсказвайки какво ще му се случи...
17 април 1988 г.
В книгата си „Мечта отвъд долините", Янков пише:
"Създадени сме да тръгваме и да се завръщаме, да се стремим нанякъде неспокойни и търсещи и отново да преоткриваме себе си в очите на бащите, децата и приятелите. Имаме нужда от върхове, за да се спускаме и да узнаваме отново цената на скъпите ни неща".
"Човек губи цял живот по нещо. Не е жалко, че накрая ще загуби и живота си, стига да запази вярата в смисъла на това, което прави всеки ден." /Силвия Михова - секретар на ТД „Осогово“, Кюстендил/


Снимка на Деня

Златна есен в парк "Кайлъка"