България е принудена да подпише "спогодба за мир“, потъпкваща моралните и общочовешките ценности

На 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой сюр Сен след четиримесечен строг полицейски надзор, граничещ със затворнически престой, българската делегация, търсеща мир след Първата световна война, в лицето на министър-председателя Александър Стамболийски подписва „Ньойския диктат“. България е принудена да подпише „спогодба за мир“, която потъпква моралните и общочовешките ценности. Този договор е познат в историята ни като втора национална катастрофа, тъй като клаузите му оставят под чужда власт милиони българи, населяващи цяла Южна и Северна Добруджа, Вардарска и Егейска Македония, Одринска и Беломорска Тракия, Босилеградско, Царибродско и Тимошко. Българската армия е разформирована, унищожени са военните мощности, училища и съюзи, броя на сухопътните сили е сведен до 33 хил. души (в това число граничари, полицаи, жандармеристи и военни). Наред с това страната ни трябва да плати репарации в размер на 2 млрд. и 500 милиона златни франка с 5% лихва, които за целият период се удвояват. Освен паричните репарации, за Гърция, Румъния и Сърбо-хърватско-словенската държава, Репарационната комисия налага компенсация и в глави добитък както следва: бикове – 125; крави – 13500; коне – 12500; мулета – 2500; волове – 9200; овце – 33000. Освен това трябва да доставяме за период от пет години по 50000 т. въглища на Сърбо-хърватско-словенската държава.
Многобройни са бедите, които произлизат от клаузите на Ньойкия диктат особено в пограничните райони, където народът ни е подложен асимилация и изтребление. България негодува срещу непосилните клаузи и произлизащата от тях геноцитна политика, но прошенията на държавните ни мъже са пренебрегнати и нечути. Гражданството през годините набира смелост и започва да протестира, но Западът носител на „мир, благоденствие и просперитет“, с малки изключения, неще и да чуе за осакатяването на българите и тяхната държава.