От този ден девойките започват да живеят в света на жените

"Лазарки песни пеят и наричат…"

Лазаровден поставя началото на празниците свързани с Възкресението, следван от Цветница и Великден. Той принадлежи към подвижните празници и се отбелязва винаги в съботата преди Страстната седмица. Празнува се в  чест на Свети Лазар, който е един от защитниците на християнската вяра. След като починал, на четвъртия ден Христос го възкресил в знак на благодарност за гостоприемството, което  проявил към него.

В българската традиция празникът се нарича „Лазар“, „Лазарица“.

Лазаровден е един от най-големите празници, най-чакан и най-тачен от момите. Най – характерният обичай на този ден е лазаруването. Лазарките са млади момичета, достигнали пълнолетие, готови да се замомуват, момите, желаещи да лазаруват и всички „згоденци“ от селото. От този ден лазарките придобиват правото да сплитат косите си, да носят косичник, да обличат везана риза, да се кичат с гердани, пръстени и гривни, да носят венец на главата и китка на дрехата. Позволено им е „да либят либовник“ и да се омъжват. От Лазаровден девойките започват да живеят в света на жените.

По стара традиция подготовката за празника започва отрано, още „среди пости“. По-възрастна жена, която отдавна е посветена в лазаруването, помага на момичетата да разучат обредните песни, танци и пожелания, които ще изпълняват. Характерно е облеклото на лазарките – невестинско, празнично.

В различните части на България девойките обличат различни одежди. В Източна Тракия, например, лазарките са блечени в нови булчински премени, за да ги "разтърсят за хаир". В кюстендилско момите носят в ръка кърпа, с която невестата се "кланя" на сватбата – така наречената "кланячка", а в Шоплука главите им са украсени с китка от копринена трева и красиво пауново перо. Премяната на лазарките символизира не само брачния характер на Лазаровден, но и любовта, женитбата и плодородието, които винаги преливат в своята същност в едно.

По традиция лазарките обикалят всички къщи и землището на селището, пеят на всеки член от семейството и наричат за здраве и плодородие. Според народните вярвания словото, изречено на този ден има магическа сила и освен, че помага на девойките да се превърнат в жени, то помага и на пролетта да смени зимата.

С вяра в мистиката на Лазаровден са свързани и обредите, които се изпълняват. Стопанката на къщата търкулва сито пред лазарките и гадае за плодородие. Друг обред повелява да ги посипва с жито, докато танцуват, а те да се завъртат с думите: „Завърти се Лазаре, че да се въдят пчелите, да се агнят агънца, да се телят теленца!“ Стопанката задължително трябва да дари всяка лазарка със сурово яйце, символизиращо безсмъртието. Счита се, че къща, която е посетена от лазарки е щастлива и благословена, каквото пожелават и те чрез своите песни.

С Лазаровден е свързано и поверието, че девойка, която е лазарувала не може да бъде похитена от змей. Легендата за Змейовата невеста е широко разпространена в Източна България. Тя разказва за девойка, която отивала с родителите си на събор в съседното село, но по пътя дотам ожадняла и спряла да пие вода на един кладенец, въпреки предупреждението на баща й, че мястото е „лошаво“. Тогава дошъл змей и ѝ предложил да му пристане, като ѝ обещал несметни богатства. Девойката се изплашила и настигнала майка си и баща си, без да им разкаже и думичка за това, което се е случило. След като съборът се „пръснал“, тя се поблазнила и пристанала на змея. След време обаче ѝ домъчняло за близките ѝ и го помолил да я пусне, за да ги види. Пуснал я той, на същото място и по същото време от годината, но докато живеела с него, на змейовата невеста ѝ пораснала опашка. Чувайки песните на момите, тя започнала да се опитва да се отърве от нея, но без успех. От ужас, че дружките ѝ ще я заварят така, по устните й се появила кървава пяна и сърцето ѝ се пръснало от страх. Оттогава всяка година на този ден момите се събирали на кладенчето и играели хоро „ама несключено“ и като змеица го извивали в помен на Змейовата невеста. Танцът нарекли „буенец“, а девойките – лазарки.

Отглас на тази легенда е обреда „буенец“, характерен за Източна България. При него младите момичета се събират и избират своя водачка, наречена "буенек". Тя е тази, която ги организира в припомнянето и заучаването на обредните песни, тя ги води при лазаруването. Обикновено "буенеца" е облечена с мъжка риза, а на главата си има калпак. Избира се и „булка“ за "буенеца" – малко момиче с живи родители, което е облечено в невестинска премяна и е забулено с було. Така те минават от къща на къща и изпълняват своите обредни песни и танци, благославяйки за здраве и берекет.

Наред с момите лазаруват и малките момиченца до 10 годишна възраст, най-често 6-8 годишни. Тяхното лазаруване има подражателен характер. Те не образуват дружини, а групички от около 5-6 деца. Всяка групичка си избира „буенец“ – най-малкото момиченце. То е облечено като другите лазарчета. Украсено е като тях, само че с повече труфила на главата. На колана отляво си забожда пешкир. „Буенчето“ носи плетена кошничка за яйцата, с които ги даряват. Когато групичката влиза в двора, то запява, а щом влезе в къщата заиграва. После „буенчето“ мята на дясното рамо на домакинята пешкира, а тя връзва в единия му край парички и го връща. То целува ръка на стопанката, отвързва парите и преди да ги сложи в джоба си, ги показва на своите другарчета. Освен с пари всяка споходена къща дарява лазарчетата със сурови яйца. След като споходят набелязаните къщи, те отиват в дома на своя „буенец", разпределят даровете и си и се прибират в къщи. Що се отнася до песните и хората им, те са същите като на големите лазарки. Внимават да не остане къща неспоходена, защото знаят, че там, където малки лазарки не минат, приготвените дарове остават, а стопаните тъгуват. 

През неделния ден, на Цветница, обичаите от Лазаровден продължават да се изпълняват. Лазарките замесват обредни хлябове, наречени „кукли“. На дървена бухалка всяка мома-лазарка поставяла залък от обредния хляб и върбовия си венец. После ги пущат в течащата вода и гледат на която мома венецът е пръв, тя ще се омъжи първа през годината. Обичаят се нарича „кумичене“, а момата – „кумица“ на лазарките. От реката останалите лазарки я носят обратно към селото “на столче“. Те спират да разговарят с нея до третия ден на Великден. На третия ден от Възкресение Христово лазарките ходят на гости на кумицата, която ги черпи с боядисани яйца и баница. Тя символично им дава прошка и от този момент могат да разговарят отново, като на практика това е завършека на целия лазарски обред.

А привечер на Цветница на мегдана се играе лазарско хоро, към което се присъединяват и други девойки и момци. Те заключват хорото и го превръщат в първото сключено хоро преди Великден.

На Лазаровден празнуват: Лазар, Лазарка, Лазарин, Лазарина, Лазо, Ласка, Елизар и техните производни.

На Цветница празнуват всички, носещи имена на цветя, дървета и зеленина.

Честито на именниците!

Д-р Миглена Петкова, етнограф

Зам. директор, РИМ - Велико Търново