Според легендата е основан от трима братя – Мойсей, Аарон и Иван Селима от Охрид през 919 г.

Манастирът „Св. Георги Зограф“ в Света Гора води началото си вероятно от IX-X век. Най-ранният документ за съществуването му е датиран от 980 година. Според легендата той е основан от трима братя – Мойсей, Аарон и Иван Селима от Охрид през 919 година. През тази епоха отшелничеството по българските земи вече има практика и традиции и е дало на света такъв свят човек като св. Иван Рилски.
Когато обителта била основана, монасите не знаели кой от светците да изберат за покровител. Те приготвили дъска, върху която да изобразят лика на своя покровител и след като я оставили в църквата, се отдали на гореща молитва, с която призовали Господ да им открие името на светеца. На сутринта с голяма почуда монасите видели върху дъската лика на Свети Георги, когото те нарекли „Изограф“ – т.е. „Самоизобразил се“! Преданието разказва, че в мига, когато ставало това чудо, в един сирийски манастир, нападнат от араби, образът от иконата на Свети Георги изчезнал ненадейно. Монасите чули глас от небето, който им казвал, че чудотворецът си е избрал нов манастир и те трябва да го последват там. Това се оказала Зографската обител в Света гора. А Фануилската чудотворна икона (от Фануилската обител), и до днес се съхранява в главната съборна черква.

Манастирът „Зограф“ притежава още две чудотворни икони. Едната е т.нар. Аравийска или Сарацинска икона, също на Св. Георги, дошла по море до манастира „Ватопед“ и оттам пренесена на гърба на необучено муле. Според преданието то спряло близо до българския манастир, на мястото, където днес се издига параклисът „Св. Георги“. Датира от XIII-XIV в. В празнични дни ризницата от нея се снема и тя участва в литийни шествия извън манастира. Това е изключителна икона, в която наситените, удивително звучни топли тонове по неповторим начин се съчетават с високия спиритуализъм и духовното излъчване на образа. В манастира се пази и друга икона на Св. Георги, подарена от молдовския владетел Стефан Велики в началото на XVI в.

Както и другите манастири, нашият също представлява укрепен комплекс, защитен от крепостни стени. „Ограждането“ от околния свят има както символичен, така и чисто практически смисъл. Някои постройки са издигани на изключително труднодостъпни места и човек като че ли не може да търси рационално обяснение за това как са съграждани. Най-впечатляващият пример е вероятно манастирът „Симон Петър“, издигнат на скалиста основа над морската шир.

Масивни входни двери, които се затварят в определени часове на денонощието, откриват прохода към манастирския двор. Разположението следва логиката на отделните съставни сгради и помещения на манастирите – централна черква (в нашия манастир те са две – главната „Св. Георги“, завършена и изографисана през 1817 г., и по-малката „Св. Успение Богородично“, построена през 1764 г.), трапезария, часовни, кръщелня, крила с килиите на монасите. Атонският тип църковна архитектура като правило представлява многокуполна сграда с двоен нартекс и часовни (за разпев) от север и юг. В осмоъгълната куполна мраморна водосветница в двора на „Зограф“ на Богоявление монасите освещават вода. Построени са също така множество параклиси – в самата черква, между жилищните помещения, извън манастира. Има и немалък брой български скитове, разпръснати на различни места из полуострова.

В двора на манастира „Зограф“ е и паметникът на 22 монаси и 4 миряни, изгорени живи на 10 октомври 1275 година в кулата, издигната от Иван Асен II. Тези мъченици за вярата, отказали да предадат православието, са загинали вследствие на нашествието на каталански наемници (кръстоносци), които нападат и опустошават манастира. По това време Солунското деспотство е за латинизиране на манастирите чрез приемане на уния с Римокатолическата църква. Паметникът е издигнат на мястото на кулата през 1873 година. В стенописите в черквата „Св. Георги“ сцената, изобразяваща мъченията и гибелта на праведниците, е една от най-внушителните и вълнуващите.

Според оскъдните документи, които могат да се открият днес, в нашия манастир се е подвизавал легендарният Пимен Зографски, живял на границата на XVI и XVII в., канонизиран след смъртта си, който е известен с изключителния си творчески размах в изографисването на манастирите около София – т. нар. Мала Света Гора. За съжаление нищо от него не е запазено на Атон.

Основните сцени в съборната черква „Св. Георги“ са дело на Митрофан Зограф. Наред с каноничните сцени и сюжети от Светото писание правят впечатление присъствието на български светци, както и многобройни ктиторски портрети. Много важна е фигурата на хаджи Хаджи Вълчо – брат на св. Паисий Хилендарски, дарил средства за изграждането на малката черква и на една част от жилищните помещения на манастира – т. нар. Банско крило, отделил също така и значителни суми за Хилендарския манастир. Великолепният иконостас е завършен през 1834 година. Той разгръща пред нас невероятно богатство от геометрични и растителни мотиви, фантастични и животински фигури, сцени от Стария и Новия завет.

В българския конак в столицата Карея има малка черква „Преображение Господне“, където се пазят едни от последните икони на Захарий Зограф. Той е автор и на стенописи в гръцкия манастир „Великата лавра“ – най-големия и един от най-старите манастири на Атон, основан през 963 година.

В музея на манастира „Зограф“ се пазят изключително ценни икони, чийто основнен масив датира от XVIII – XIX век.

Многобройните паметници на архитектурата, живописта (стенописи, икони, миниатюри), скулптурата, т. нар. декоративно-приложни изкуства (произведенията на църковната утвар и светините на литургията) буквално пронизват Света Гора, осигурявайки всеприсъствието и „разливането“ на художествените форми в храмовото пространство. Онова, което сме привикнали по условие да наричаме „изкуство“, всъщност тук придобива много по-широк и обхватен смисъл, разкриващ се чрез ръкотворната дейност на велики безименни „майстори-занаятчии“ в най-високия смисъл на думата, чиито усилия са били движени от благодатта на вярата. Внушителната изложба „Изкуството на Атон“, която се състоя през 1997 година в Солун, съпроводена от обемист научен каталог на английски и гръцки език, дава само относителна представа за великолепието на атонското изобразително изкуство и архитектура. Всяко впечатление, получено от репродукция или дори от филм, е непълно най-малкото поради факта, че тези форми функционират органично в духовното поле на храма. А усещанията от храмовото пространство, допира до иконите, трепетът на променящата се светлина, всичко това може да се постигне само посредством личното присъствие, съзерцание и вглъбяване, което е невъзможно да се опише с думи.

Трудно е да се намери в историята на изкуството друг пример за толкова органичен „синтез“ на изкуствата. Иконите, фреските, миниатюрите и ръкописните шрифтове на богослужебните книги, каменните релефи по външните стени, дърворезбените иконостаси, кандилата, свещниците, мощехранилниците, облеклата на свещенослужителите, мирисът на тамян, песнопенията, светлините на свещите (защото няма електрическо осветление в храмовия интериор) – всичко това създава атмосфера, която е наистина неповторима!

Уникалната мяра в съчетаването на фигуративната и предметната нагледност, при всички условности на изображението, които съставляват самата сърцевина на византийската естетика, от една страна, и трансцендентната духовност, която струи от изображенията, от друга – прави от византийското и поствизантийското изкуство един от върховете в историята на изкуството.

Многобройните безценни икони от времето на Палеолозите, от т.нар. Критска школа, фреските (главно от XVI – XIX в.), мозайките (много ценни са например тези във Ватопедския манастир), ръкописните книги с миниатюрите в тях, най-старите от които датират от IX – X в. – всичко това съставлява безценна съкровищница на световната култура. Неизброими са богатствата и на т. нар. изкуство на малките форми – от камък, емайл, дърво, слонова кост, метал, тъкани. Металните произведения – ризници на икони и на евангелия, дарохранителници, ковчежета, кръстове, чаши, потири, светилници, мощехранилници, оформят далеч непълната картина на тези несметни богатства. Изкуствоведът може да извлече за себе си много важен урок на Атон. Преди всичко – с разбирането за изкуството, схващано в по-широк мирогледен и антропологичен контекст. Той сякаш започва да прозира, че анализът и оценката на духовното съдържание са не по-малко важни от художествените, семиотичните или социологическите аспекти на творбата. Ако бъде в състояние да формира по-точен и по-задълбочен поглед, който се постига с много труд и търпение, с постепенно преодоляване на невежеството и с изостряне на вътрешния взор, а така също и със смирение, той вероятно би могъл да установи, че поне малко се е доближил до същността на разглежданата и изследваната от него област.

Източник: dobrotoliubie.com