Един хвърчащ човек е застанал между Небето и Земята и се кани да полети, както го правим в най-красивите си сънища. Цяла България обаче се моли този Човек да се задържи тук поне още няколко мига. Защото той е смехът от детството й, рицарят без броня, под чиито знамена се събират и сини, и червени, и жълти, и пембени. Мечът му е от хартия, неговият щит са думите, които цял живот реди и пренарежда. А когато се умори, завърта своето Копче за сън – все по посока на часовниковата стрелка.

Колко деца са пораснали със стиховете на Валери Петров, с Петте му приказки – по една за всеки пръст? А колко възрастни са усетили погалване по душата, докато са чели и чули словото на Валери Петров или са гледали творба по негов сценарий? Заради тази милувка всички се молят за Валери Петров.

Нека молитвата е тиха, без вопли и отчаяни стонове. Вълшебствата на Рицаря без броня винаги ще са тук, разпръснати по страниците на книгите му. Важното е да ги прочетем на децата си.

Важно е и да държим гърба си изправен – помните ли урока, който Валери Петров преподаде през ноември 2010 г.? Тогава вече беше на 90 години, но застана на първа линия на протест срещу Властта. Каузата му беше Българската академия на науките. Служителите на институцията, наречени от един финансов министър „синодални старци“, излязоха на протест срещу орязването на бюджета и закриването на някои от институтите.

Валери Нисим Меворах беше сред тях. Мълчанието на дребната му фигурка, стопена от годините, отекваше като вик за изгубената ни духовност и спасението на нацията.

В последните години Валери Петров все така красноречиво мълчеше. Най-голямата му болка обаче е ясна на всички. Каза я преди седем години в интервю и въпреки времето, тя още не е отшумяла.

„Нещо много лошо се извърши в душите на хората и в отношенията им днес като резултат, безспорно, на социалните и политически промени от последните години. Най-често срещаният тип на човека – поне в градовете – е станал съвсем друг -далеч по-лош, по-груб, по-себичен – искате ли още квалификации? Добре: по-невъзпитан, по-некултурен, по-лишен от духовност в сравнение с този, който населяваше времето, в което протече животът ми. След Девети септември, а и преди него. Най-лошите черти от психиката на народа ни изскочиха на обществената повърхност и потиснаха добрите: честността, скромността, добротата, трудолюбието. Думите ми са силни, но и болката ми е такава. Дано този, който ги нарече „старческо мърморене“, излезе прав! Но, не, други са станали критериите за добро и зло, други – знаете какви – са станали главните пружини, „мотивациите“ (както е модно да се казва сега) на живота ни, личен и обществен. Не мога да се начудя на това, което стана, и което още става. Чуйте музиката, която се носи във въздуха, вижте равнището на хумора, който се излъчва от екраните…“.