В същността на българина е да роптае срещу "частника", вместо да потърси подобрение според собствените си (немалки) възможности

Когато средностатистическият българин говори за държавна собственост, има предвид излишна бюрокрация, мудно обслужване, демотивирани служители. Той е наясно с невалидността на максимата „клиентът винаги е прав”. Превесът държавната собственост и механизми над правата на личността, добре познат от социалистическо време, е феномен, от който българското общество  не може да се отърси 25 години след Промяната. По време на Прехода приоритет бе приватизирането на предприятия и организации с цел повишаване качеството на живот и приобщаването ни към капиталистическите държави.

Скоро обаче този първоначелен ентусиазъм към частната собственост се изпари. Изглежда, че отговорностите, които съпътстват правата ни като граждани, потребители и клиенти, не ни се нравят особено много. Примерите са навсякъде – от най-абстрактни до най-битови. Например, разполагаме с правото на достъп до чиста питейна вода, но отговорността да я получим е поделена – между водоснабдителната компания („Софийска вода” или някое ВиК) и гражданите, които са собственици на вертикалните щрангове и хоризонталните тръби в жилищата на блоковете. На практика става въпрос както за поделена отговорност между компания и граждани, така и за взаимоотношението между правата и задълженията на потребителите. ВиК дружествата, държавни или частни, са отговорни за поддържането на системата само до входа на жилищните кооперации. За съжаление, в същността на българския гражданин е да роптае срещу „частника”, а не да потърси подобрение според собствените възможности, които в конкретния случай не са никак малки.

Недоволството към компании-монополисти, някои от които в България доставят публични услуги, в определени случаи е оправдано. И за тези случаи има ясно разписани правила и задължения на страните. За останалите случаи е редно да се допитаме до съвестта си, до чувството за дълг към самите себе си, към близките и приятелите си, към обществото, в което живеем. И да се попитаме не какво някой друг може да направи за нас, а какво ние можем да направим за себе си. Сигурно ако се замислим над този въпрос, скоро ще живеем по-подреден и достоен живот.