Историята на Анатолий и борбата му за живот след тежка диагноза за рак

В началото на март 2011 г. Анатолий от гр. Павликени, днес на 35 г., женен, с една дъщеря, постъпва в болница със суха кашлица и затруднено дишане. Изследванията откриват голямо образувание в медиастиналната област (между двата бели дроба). След биопсия е поставена диагноза медиастинален едро-клетъчен лимфом. Съставен е план за лечение - трябва да се направят 6 курса химиотерапия. Лекарите отказват да приложат лъчетерапия, защото се страхуват да не засегнат белите дробове и да не нанесат трайни щети на здравите органи. Въпреки проведените терапии обаче е установено драстично уголемяване на тумора. Лекарите предлагат смяна на лекаствата, но състоянието на Анатолий се влошава с всеки изминал ден...

На 6 септември 2011 г. Анатолий постъпва за изследвания и лечение в Хематологичното отделение в Анадолу Медицински Център в Истанбул. След детайлен преглед завеждащият отделението проф. Зафер Гюрбаш, специализант на американския Johns Hopkins Medicine, препоръчва трансплантация на стволови клетки, които са от тялото на самия пациент. Трансплантацията е успешна и към днешна дата той посещава клиниката само за контролни прегледи. 

Анатоли, какво се случи? Как разбра, че нещо не е наред със здравето ти?

Кашлях много, имах неприятна суха кашлица, съчетана със затруднено дишане. Реших да си направя рентген. Докторът, който ме прегледа, се усъмни в резултатите и ме помоли да си направя и магнитен резонанс, който отчете туморно образувание. Още като видях лекарите да кършат пръсти, разбрах – лоша работа. Казаха ми, че най-вероятно ми остават от 2 до 4 месеца, защото образуванието е много голямо – 10 на 5-6 см, като кутия 100 мм цигари. При все, започнахме химиотерапии... Но вместо да се смалява, туморът се увеличи с 1 см...

Как и защо избра Анадолу Медицински Център?

От приятели чух за различни клиники – някои говореха за Израел, други - за Германия, за Австрия, за Турция. Търсех информация, мислих, преценявах. Прочетох за проф. Зафер Гюлбаш и приятели ми казаха, че ако някой може да свърши работа, това е той. И така реших, че ще пътувам Анадолу Медицински Център, първо защото е най-близко, и второ - имат добри специалисти.

А как успя да се свържеш с Анадолу Медицински Център?

Разбрах, че имат офис в Пловдив. Потърсих Мустафа Мехмедов, представител за България. Обадих му се, обясних за какво става въпрос. Изпратих му изследвания, биопсии, който той е препратил на лекарите в Истанбул. След няколко дни ми се обади и каза да стягам багажа. Лекарите в Анадолу Медицински Център ми направиха нови изследвания. И всички потвърдиха диагнозата на българските лекари. Предложиха ми план за лечение и съответно цените на отделните терапии.

Т.е. лекарите не само правят прегледите и казват какво ще е лечението, но и какви са цените! И ти избираш дали да останеш или не?

Да, точно така, избрах да остана, защото нямах друг шанс. Като цяло аз бях безнадежден случай - така ми казаха докторите в България. Казаха ми: „Отиди, където поискаш, прави каквото искаш, като имаш пари за харчене – отивай...“.

И така, започнах лечението, ходих всяка седмица – вливания, връщания обратно в България. Имам сигурно 50 пъти ходене до Истанбул.

Не оставаш там, а пътуваш?

Можеш да останеш, разбира се. Има хотел, разположен е в самия двор на болницата, условията са добри, все едно си у дома.

Какво беше първото нещо, което направиха лекарите там?

След като ми направиха изследвания и съставиха план за лечение, проф. Гюлбаш обсъди ситуацията с мен и ми каза: „Зависи от теб дали ще издържиш. Ако си корав и се пребориш психически - няма невъзможни неща. Но трябва организмът ти да издържи. Ще ти сложа силни лекарства, на които ако си жена или по-възрастен мъж, няма да издържиш. Ти трябва да си силен. Аз вярвам в теб!“.

Кой беше най-тежкият момент?

Трансплантацията, може би, беше най-свирепата интервенция, която са ми правили. Извадиха ми кръвта, през врата с маркуч, който стига чак до артерията. Преработват я, мият я в едни машини и след това ти я връщат. Направиха ми автоложна трансплантация, така и казват – взеха клетки от мен. Но имаше и риск да не ги приема обратно. В такъв случай, вариант беше да се вземат клетки от сестра ми, но шансът да ги приема от 100% пада на 70%. Ако не станеше с нейни - майка ми също беше вариант, но тогава пък шансът пада на 50%. За щастие организмът ми прие собствените ми пречистени клетки. След това 40-50 дни бях в изолатор, никой не стъпваше при мен, никакъв контакт с хора. Абсолютно стерилна среда. Когато лекарите и сестрите влизаха при мен, си слагаха маски и ръкавици, обличаха напълно стерилни дрехи...

На 41-я ден след трансплантацията, като си отворих очите, само видях доктора да казва: „Happy birthday!“ И оттам нататък - никаква сила. Двама души те придържат под мишниците, нито можеш да ходиш - нищо. Всичко започваш наново да изграждаш, все едно току-що си се родил. Лека-полека, днес едно клякане, утре второ клякане, 50 метра – 100 метра ходене. Останах в хотела към Анадолу Медицински Център 1-2 седмици, за може да съм наблизо и под наблюдение. След това ме изписаха и се прибрах вкъщи.

А самото образувание как го махнаха?

С много силна химия - почти ме убиха, а с лъчетерапията - него го изгориха. Като труп бях. Тя химията не подбира – убива и добро и лошо. Тя не може да убие само тумора,  убива и теб. В един момент вече си мъртвец. Но трябва сам да го преживееш. В един момент всякакви жизнени и кръвни показатели са на нула. Нямаш сила „здравей“ да кажеш, само лежиш и това е. И вече след самата трансплантация, започваш лека полека да се възстановяваш.

Кой беше с теб в тези моменти?

Майка ми. Няма кой толкова близък да стои при мен – аз не можех да отида дори до тоалетната, нямах никаква сила. Чак на втория, третия месец започнах да качвам стъпала, до 1-я етаж, до 2-я, но това, вече след като се прибрах в България.

Семейството как понасяше ситуацията?

Уплашени бяха... тя, дъщеря ми, беше малка. Мислеше, че ходя в Истанбул на почивка. За майка ми беше най-трудно. Жена ми и тя.... пред мен не показа, но всички ми разказаха, че по цял ден само плачела... Но аз им бях казал, че не искам никой да виждам да реве. Казвал съм им, при мен като идвате, искам само да сте засмяни, никой не искам да подсмърча.

Какво предстои оттук нататък?

Сега на 6 месеца ходя на контролни прегледи. Докторът ми каза, че след като минат 2 години и това образувание не се появи отново, рискът да се върне е много по-малък. Когато се наложи, правя изследвания в България и ги изпращам по мейл в Анадолу Медицински Център.

Бързо ли стават изследванията в България?

Хмх. Какво да ти кажа?! Когато от Анадолу Медицински Център ми се обадиха да си направя  кръвни изследвания и да им ги изпратя, отидох в наша болница и им казвам: ето ви бележката (разпечатвам имейла), искам да ми направите тези изследвания. Те ме гледат и ми казват: „Момче, ти знаеш ли, че тези изследвания 2 седмици не можем да ти ги направим“. А аз им казвам: „Как бе хора, там като отида, сутринта в 8:15 като ми вземат кръв - в 9:00 часа вече имам резултати и съм готов или за химиотерапия или за някаква друга процедура. И всичко е ясно, а на вас 2 седмици ви трябват, да ми измерите левкоцитите? Или една проста утайка, която там става за 3 минути, на вас ви трябват дни, седмици...“ А от Анадолу ми звънят и ми казват: “Хайде, щеше да ни изпращаш изследвания!“ Ама, как да ви ги изпратя, бе хора... Ето отговарям ти – трудно е, много при това.

Как се отнасяха към теб в Анадолу Медицински Център?

Впечатлен съм. Няма такова отношение и внимание. През половин час, все някой идва да пита как си, имаш ли нужда от нещо – дали доктор, дали сестра, дали преводачка. Няма място за сравнение.

Когато имаш по-специални интервенции и процедури, тогава пък съвсем не те оставят сам. Докато си помислиш да натиснеш копчето да извикаш някого - и сестрата вече е на вратата. Спомням си една кризисна ситуация – от някакво лекарство получих подуване на цялото тяло, бъбреците ми отказаха. Дойде сестрата, сложи ми инжекция и каза: “След 30 мин. ще отидеш до тоалетна, след 40 мин. още веднъж, след още 15 мин. отново...” Гледам си часовника и точно така стана – след 30 мин., след 40 мин... и така, докато всичко си дойде на мястото. Знаят всичко тези хора, знаят каква реакция може да направи организмът. И ти казват. Непрекъснато говорят с мен, за да ме подготвят за ситуацията.

Там всичко е строго разчетено - като ти кажат в 8:00 часа пред този кабинет и в 8:00 часа ти влизаш. Като ти кажат в 10:35 трябва да си в друг кабинет, те ти отварят вратата точно на минутата. Преводачката върви с теб и отмята – хайде да те водя там, хайде тук. Всичко е въпрос на организация, на дисциплина, на отношение. На мен са ми направили толкова химии, толкова кръв са ми взели – веднъж не са ми спукали вена. А у нас веднъж направо колабирах на леглото.

Имаше ли момент, в който изгуби надежда?

Не. Никога. Нали ви казвам, аз бях безнадежден случай. Но не се отказвах до последно. Нямах какво да губя. Но и как да откажа вариантите, които ми предлагат докторите. Те ти дават надежда.

А кой беше най-щастливия момент?

След като направих лъчетерапията, след около месец отидох на контролен преглед. Проф.Кейхан Енгин, който е специалист в отделението по лъчетерапията, като погледна резултатите от ПЕТ - скенера, не можа да повярва. Гледа резултатите, гледа мене, пак гледа резултатите и казва: „Как се чувстваш?“ Отговорих му – добре! И го питам – какво следва оттук нататък?“ А той само хвърли документите и каза: „Няма вече какво да правим. Няма и помен от тумора“. Останах безмълвен.

Променили се начина ти на живот?

Нищо по-различно. Абсолютно същите забавления, пийвам си, хапвам както преди. Единствената разлика е, че сега съм по-настървен за живот, щастлив съм, работя на пълни обороти, радвам се на малките неща и гледам да помагам на хората с каквото мога - пари ли ще бъде, съвет ли ще бъде, или просто слушател на техните истории. Досега съм дал телефона на Мустафа Мехмедов на над 50 човека и ще продължавам да го давам, защото „там хората са светила“.