Сценарият, в който фалирали заводи се връщат в строя с държавен остен и бюджетни милиони, е вдъхновен от изборите. Да се надяваме, че ще отшуми с тях

Тази седмица тръгна с поредна новина от кухнята на кабинета "Орешарски", където се готви тайнствената програма за реиндустриализация. Вицепремиерът Даниела Бобева навести Разград и обяви, че на дневен ред е и възстановяването на местния стъкларски завод "Диамант". Така до "Химко" и "Кремиковци" се нареди още едно съсипано предприятие, за което правителството обещава да се "погрижи". И макар че планът още е във фаза "чернова", вече е ясно, че управляващите пишат сценарий за зомби реиндустриализация, в който умрели заводи оживяват. Този сценарий е вдъхновен от непресъхващия популизъм в средите на БСП и "Атака", но най-вече от наближаващите избори, в които и двете партии са застрашени от загуба на позиции.

Има заявен интерес за завод "Диамант", по който работи Агенцията за инвестиции. Отделно са поканени инвеститори от Германия. Ще се търсят и възможности за възстановяване на месокомбината "Родопа" в Разград, който е в несъстоятелност. Така очерта ведрото бъдеще Бобева по време на визитата си в Лудогорието. Вицепремиерката издаде пасажи от Програмата за реиндустриализация на България, която включвала и мерки "за съживяване на конкретни предприятия, които имат потенциал, но в момента са неработещи".

Със същата теза за "потенциала" няколко дни по-рано парламентът загуби 2 часа от ценното си време, за да обсъжда има ли живот след смъртта и може ли депутатите да наредят на правителството да пусне линията за непрекъснато леене в "Кремиковци", както настоя "Атака". От миналата година пък министърът на икономиката Драгомир Стойнев говори как държавата трябва да налее 50-ина милиона лева, за да спаси "Химко", защото е срамота да отпишем най-големия някога торов завод на Балканите, а пък и Враца имала болезнена нужда от работни места.

Общото между всичките тези предприятия е, че са плод на гигантоманията от времето на социализма и СИВ. През 90-те години се оказаха неподготвени за пазарното състезание, бяха източени и съсипани, после ги приватизираха с надеждата, че частните инвеститори ще намерят пътя към успеха. Но дали защото не случиха на собственици, защото са прекалено големи и тромави или пък технологично демодирани, титаните угаснаха в разруха и стигнаха до фалит.

Днес те са зомбита - ръждясали сенки на някогашните соцкомбинати. А освен че са фалирали, са частна собственост. Та не е ясно как точно от "Атака" и БСП си представят, че държавата може да пусне линията за непрекъснатото леене през главата на собственика или да инвестира вместо него. Със същия успех утре може да обсъдят удвояване на производството на "ЛУКойл Нефтохим", вдругиден да наредят заводът "Грейт Уол" в Ловеч да произвежда лади и москвичи вместо джипове Н 6 или пък да поръчат "Лудогорец" да бие "Валенсия" с 3 на 1 в следващия мач.

Добре поне, че Бобева търси инвеститори за "Диамант", а не обещава бюджетът или БЕХ да правят финансови инжекции, каквито планове има колегата й Драгомир Стойнев за "Химко". Впрочем, нека си припомним как пропадна "Диамант". Закъсващият завод за плоско стъкло и порцелан бе приватизиран, продължи да затъва и през 2002 г. "Булгаргаз" поиска фалита му. През 2007 г. пловдивска фирма купи мощностите, през 2010 г. си доведоха и китайски партньори, но ренесансът така и не се случи. Сега Бобева обяснява, че имало нов инвестиционен интерес. Както се пее в една популярна песничка: "А дано, ама надали..." Показателно е, че докато разградският "Диамант" загиваше безславно, турската фирма "Шише Джам" откри сума нови стъкларски производства в България, включително и в близкото Търговище. Бобева е умна жена, 
нима не си задава въпроса защо турците инвестираха на зелена поляна, вместо да купят готов "диамант". 

И за "Химко" имаше много надежди и провали. През годините се изредиха различни собственици - като се почне от приватизацията, когато американска фирма с украински собственик се пробва да го възкреси, и се свърши с фиаското на строителния предприемач Николай Галев. Сега "Химко" пак е в несъстоятелност, а на 19 март синдик ще се опита да разпродаде активите му за около 29 милиона лева, за да покрие поне част от дълговете на предприятието. 

Да припомним и злощастията на "Кремиковци". През 90-те години, абониран за стачки и протести, източен от "Мултигруп" и услужливи директори, държавният комбинат задлъжня със стотици милиони - за заплати и данъци, към НЕК, БДЖ, "Булгаргаз" и още стотици предприятия. Заредиха се неуспешни опити за приватизация и така се стигна до сделката за 100 американски цента - бизнесменът Валентин Захариев взе гиганта с обещание да стопи гигантските му дългове и да инвестира здраво. Не оздрави "Кремиковци", но успя да го препродаде с печалба на малките братя на големия металургичен ас Митал. И фамилия Митал не успя да вдигне грохналия титан и се стигна до фалита.

Със списък от над 7000 кредитори през 2010 г. синдикът на фалиралия комбинат започна разпродажба на активите. След няколко търга с нулев интерес през април 2011 г. най-сетне се яви купувач. Новоизлюпеното "Елтрейд къмпани", свързвано с водещия търговец на скрап "Надин", плати 316 млн. лева и придоби най-важните останки от "Кремиковци", а миналото лято те минаха в ръцете на друга фирма - "Крис мит". Ето че дори някой, който е платил над 300 млн. лева, вече три години не успява да "запали мотора" на славния комбинат. Но това не спира разни политически недоразумения, равно отдалечени от металургия, икономика и фирмено право, да държат речи в Народното събрание, да превземат частни заводи, да изритват лошите частници, да пускат машини и изобщо да въртят колелото на историята.

В парламента все пак не всички са пияни от демагогия."Кремиковци" е взривен изцяло, това предприятие не може да бъде възстановено", призна депутатът от ДПС Рамадан Аталай, който е работил в комбината. "Кремиковци" днес е гробница, взривени са пещите, цеховете, фабриките, липсва цялата инфраструктура. Това е химера, не е реално", казва и депутатът от БСП Методи Костадинов за напъните на "Атака". С други думи, по-лесно е омлетът да се превърне отново в яйца, отколкото да се възкреси "Кремиковци".

Това се отнася и за "Химко" - бившето му пристанище вече е в ръцете на "Агрополихим", заводският му тец е взет от фирма на Христо Ковачки, каквото е останало, е изядено от влага и потънало в ръжда.

Приказката за яйцата и омлета важи и за "Диамант". Там още през 2010 г. дойдоха багери - китайците сринаха стария стъкларски завод и щяха да правят нов. Щяха...

Гробници или не, "Атака" си има предизборен репертоар и не мирясва. Проф. Станислав Станилов предлага, "вместо да се товари бюджетът", да се включи Българската банка за развитие. Професорът явно не знае, че банките, дори държавните, финансират смислени проекти и убедителни бизнес планове, не политически поръчки.

Социологическите проучвания са противоречиви за позицията на БСП на следващите избори и не дават големи шансове на "Атака". Това обяснява защо в следващите седмици ще слушаме министри и депутати от двете партии все по-гръмогласно да обещават нов живот за Оловно-цинковия комбинат в Кърджали, възраждане на "Плама" в Плевен, възкресяване на завода за автобуси "Чавдар" в Ботевград, на "Полимери" в Девня и т.н. Може да решат дори да прекръстят Българския енергиен холдинг БЕХ на БИХ - за да е не просто енергиен, ами индустриализиращ холдинг. Така БИХ логично ще може да "осинови" не само "бижуто Химко", но и други черни "перли" и "диаманти" от времето на соца, които станаха на въглени в суровия пазарен климат.
"Коалицията на обещателите" ще крепне до вота.После ще се разпусне. Може ли обаче управляващите да направят пакости в предизборните месеци - например да наливат държавни пари в предприятия зомбита? И как да си обясним позицията на уж разумния и експертен премиер Пламен Орешарски, който неочаквано олевя и прегърна зомби каузата? Да се надяваме, че той всъщност играе роля и изчаква БСП да изпусне парата в свирката и да стане като с обещаното премахване на "несправедливия" плосък данък - нека си говорят, дума дупка (в бюджета) не прави.

Орешарски и министрите му не пропускат да напомнят, че реиндустриализацията е европейски въпрос и че Брюксел е поставил цел до 2020 г. производството да стигне поне 20% от брутния продукт на ЕС. Да, но в България задачата вече е изпълнена - ние имаме 25% принос на индустриите в икономиката. Просто докато политиците у нас и навън си чешат езиците, предприемчивите и работливите хора правят истинската "реиндустриализация".

Оня ден прочетох, че български предприемач започва сглобяването на компютри "Правец". Човекът запазил марката, търпеливо проучвал, инвестирал и организирал производство. На собствен риск. Без помощта на бюджета, БСП и кабинета "Орешарски". Без да вее лозунги за реиндустриализация. И без да чака държавата да му каже къде да инвестира.