Книгите наистина си избират сами времето, казва Георги Господинов

Георги Господинов е един от авторите, чиито книги се чакат като събитие. Както и един от малкото, чието име освен в графата "български писатели", издателите слагат и в графата "най-четени". Тази година той зарадва читателите с две книги - "Невидимите кризи" и "И всичко стана луна". Втората постави рекорд, като 17 седмици пребивава в топ 10 на най-продаваните книги. Що се отнася до "кризите", те се появиха на пазара малко преди духовната и екзистенциална криза в обществото ни да добие своя видим облик. Каква бе годината за българската книга, как ни четат и какво намират в един текст на български автор чужденците? Как съжителстват в текста и в битието ни четящият и протестиращият човек? И как Витлеемската звезда от Коледата на детството бди над детските празници и духа на децата ни - Георги Господинов разказа "на масата" на "Стандарт".

- В италианска рецензия за "Физика на тъгата" те наричат "колекционер на емоции в очакване на Апокалипсиса". Имаш ли усещането за апокалипсис сред това, което става в последно време?
- Усещането за апокалипсис е нещо, което, струва ми се, носим винаги със себе си. Има времена, в които тиктака по-силно. И последните години са такива. Не само тази. Писах романа през 2010-a и 2011-a и мога да твърдя, че тогава се усещаше. Разбира се, не говоря за онзи библейски Апокалипсис с огнени конници и тръби или за други катаклизми. Усещането за апокалипсис е много лична работа. От неясна тревожност до остър дефицит на смисъл - това също са различни нива на един всекидневен апокалипсис. Добре е да го разпознаваме, без да се плашим прекалено. 
- Значи това усещане може да е много лично, но и общо, глобално в известен смисъл?
- Да, в "Естествен роман" имаше едно изречение: "Апокалипсисът може да се случи и в една отделно взета страна". Тогава това беше ирония към онази поправка на Ленин, че комунизмът може да победи и в една отделно взета страна. След събитията от последните години иронията леко изтънява. Но усещането за тревожност, струва ми се, расте.
- Предстоят празници - ти лично в какво най-вече чувстваш празника? Как предпочиташ да празнуваш?
- С тиха радост, така искам да празнувам. Не съм празнуващ човек в класическия смисъл на понятието. Празниците тук развиват една особена истерия. Има такава сбъркана логика - цяла година сме зле, сега за два дни ще се отрежем и ще избием трупаното. Не вярвам в това. За мен празникът е бавно време, забавяне на времето. Време да се намериш, да помълчиш със себе си. Не случайно в онази песен се казва тиха нощ, свята нощ... 
- Как предаваш на детето си усещането за Коледа? Идва ли Дядо Коледа в дома ви? 
- Ние сме от поколението, което се опитваха да лишат от Коледа. Тя не трябваше да бъде тайнство, затова минаваше в лека тайна. И все пак покрай бабите ни и дядовците, покрай родителите ни, които помнеха Коледа, успяхме донякъде частично да пренесем това усещане за празник. Разказвам на дъщеря си за онова бебе, Витлеемската звезда, магарето и кравата, които първи научават добрата вест. Разликата е, че някога аз познавах лично магарето и кравата в двора на дядо ми (смее се). А сега водим оживена кореспонденция с Дядо Коледа. 
- Имаш една инициатива "Подари книга за Коледа". Ти самият какви книги за Коледа ще подариш?
- Тази идея се роди преди 7 години. Като отговор на разомагьосването и истерията около празника. Четенето като ценност е кауза, която искам да предадем на по-младите и на децата си. Четенето като развиване на чувствителност. Най-хубавото е, че идеята се поде естествено от много хора. Значи още можем да правим сами такива уж малки неща. Има надежда. Тази година издадох две книги, така че имам какво да подарявам сега. Иначе обичам да подарявам приказките на Андерсен.
- Как приемаш номинацията си за Мъж на годината?
- Засмях се. После си дадох сметка, че да номинираш писател сред обикновеното мнозинство на спортисти и политици тук си е малък пробив. Журито трябва да е било доста смело.
- През 2013-а ти издаде "Невидимите кризи" и "И всичко стана луна", мисля, че за първи път две книги в една година. Имат ли продължение "невидимите кризи" чрез нещата, които се случиха през лятото? Промени ли се усещането за "невидимото политическо"? И променихме ли се ние?
- Да, за първи път издавам две книги в една година. Може би защото натрупах достатъчно мълчание. Знаете ли, книгите наистина си избират сами времето. С "Невидимите кризи", книгата с есета, се случи малко чудо. Тя излезе в същия ден, когато избухнаха събитията от февруари на "Орлов мост". Тогава, когато кризите рязко станаха видими. Всичко, което се случи през тази година, само потвърди тезата, че зад видимите икономически кризи дебнат други, невидими - екзистенциални, културни, морални, криза на усещането за смисъл да се живее тук и сега. Най-тежките кризи. За това разказват есетата в книгата. И още, какво литературата може да направи в такива времена. Как лекува литературата.
- Студентите протестираха с щитове книги. Срещу какво може да ни бъде щит книгата?
- За мен това беше една от най-светлите и символни сцени през тази година. Те излязоха за първи път с тези книги щитове в Деня на будителите. И всеки ден след това заставаха в челото на колоната от протестиращи. До онзи 12 ноември, в който срещнаха другите щитове в една блокирана София. Не знам дали разбрахме посланието на тези млади хора, които излязоха с корици на книги в своя защита. Винаги бих застанал зад тези щитове на беззащитните.   
- Ти си автор на фразите, че "четящият човек" и "протестиращият човек" са красиви. Кого обаче срещаме по-често?  
- Тези фрази са част от текстове, които стоят. Вярвам в четящия и в протестиращия човек. Те са в някакъв смисъл свързани. Четящият човек по-трудно се поддава на евтина пропаганда и е готов да се съпротивлява, когато някой се опитва нагло да пренарежда живота му. Имаше елементарни опити за подмяна на смисъла в тези фрази. Но някъде в четвърти клас човек учи за пряк и преносен смисъл. И никой не гони един руски писател, задето е казал, че красотата ще спаси света. Протестиращият човек е красив и смислен тъкмо в акта на своя протест. И тук не става дума за външна естетика. Все си мисля, че това е ясно и опитите да се прокара разделение тъкмо тук са леко нечестни и елементарни. Но ако това е проблемът, нека цитирам един приятел, който каза, добре де, от нас да мине, всички са красиви - и контрапротестиращите, и Пеевски, и правителството. Айде сега да се успокоим и вижте там с оставката...
- Ти определяш публиката на премиерите си като "прекрасна". За какво разговаряте най-често? 
- Ако с нещо съм щастлив, то е с тези четящи хора, които срещам на премиерите или чета писмата им. Първо, те са много различни като професии - има лекари, юристи, много инженери и счетоводители, дърводелци, безработни, физици... Много студенти, ученици от гимназиите и хора на преклонна възраст, които не спират да четат. Преди няколко дни на Панаира на книгата една жена се нареди за автограф. Поговорихме малко, оказа се на 92 години, страшно жизнена, сияйна жена, която беше прочела вече всичко и ме накара да й обещая, че ще пиша поне докато тя е жива. Ето тази жена беше наистина красива. Пред такъв читател можеш само да се смириш и да дадеш обет.
Разговаряме дълго на срещите. Хората имат екзистенциални питания, които минават през конкретните книги. И това е много хубаво. Защото те търсят отговори от литературата. Не от вестниците, не от телевизията, не от парламента - а от книги и от писатели. 
- Ти си най-четеният български автор. Книгата с разкази "И всичко стана луна" стои рекордните 17 седмици в топ 10 на най-продаваните книги. Опровергава ли се тезата, която се натрапва в последните години, че българинът не чете, и особено, че не чете българска литература?
- Четящият човек се завръща. Това е моето усещане. Не от сега, а поне от няколко години. В това число и интересът към българската литература. През август на "София диша" имаше опашка от читатели запълваща половин улица. За българска книга. Един минувач попита, какво става, какво раздават тука? Казвам го, не за да похваля себе си, а да свидетелствам, че читатели има. Но и писателите трябва да имат отговорност към своите читатели. Да издават само добрите си книги. 
- "Естествен роман" излезе на 23-тия си език - исландски. Има ли разлика във възприятията на творбата в различните страни, на теб лично кое ти е най-интересно?
- През 2014-а стават 15 години от първото издание на "Естествен роман", тези дни излезе деветото българско. Сменило се е цяло поколение читатели, хората, които продължават да го търсят сега, имат съвсем друг опит. Също така различен от моя български опит имат читателите по света. Да, френските, немските и английските рецензии разчитат различни неща в него. Забавно е, че французите го придърпват към техни автори и школи, за немците смесицата от ирония и отчаяние е ключова и т.н. Исландците пък го намират за не толкова мрачен, даже жизнерадостен роман. На срещи с читатели в различни страни можеш да усетиш, че тъкмо личната история е универсална. 
Веднъж, точно преди Коледа, имах четене в Клагенфурт, Австрия. Четох една глава от немското издание на "Естествен роман", в която се разказва за тайното обяснение на Бог по времето на социализма, което един старец пред "Александър Невски" ни дава скришно от учителките. Там той казва, че Бог е като електричеството, не се вижда, но тече и се проявява във всичко. Притеснявах се дали този текст, свързан с едно отминало време, за което австрийците нямат памет, ще бъде разбран. След четенето дойде един баща с 6-годишното си момче и каза удивен, че точно днес цял ден се опитвал да обясни на сина си какво е Бог и сега вече знае какво да му каже. Никога не знаем какво можем да кажем с един текст, читателят сам намира онова, което му трябва.