Печалбата е основната, ако не и единствна цел на всеки участник на пазара от страна на предлагането.
Понякога обаче стремежът към бърза печалба не носи ползи в дългосрочен план, а в голяма част от случаите дори отблъсква потребителите. Идеята, че трябва да се инвестира, за да се печели, е недолюбвана от българските производители. Стара еврейска мъдрост гласи, че, ако инвестираш 5 лева, ще загубиш 1, ако инвестираш 10, няма да загубиш, а ако инвестираш 20, може да спечелиш 1. В този ред на мисли българските производители на храни (и в частност месните производители) ще бъдат принудени под въздействието на пазара и отразяването в медиите, да се убедят, че колкото повече инвестират в продуктите си, толкова по-голямо доверие ще спечелят от страна на потребителите.
През последните няколко месеца в България най-сетне се заговори за качеството на храните, които консумираме. Дълги години хората си шушукаха и недоволстваха от видимо влошаващото се качество на най-популярните български храни, но в общественото пространство почти не се дискутираше нищо по проблема, защото както бизнесът, така и властта, и контролните органи изповядваха принципа, че ако премълчиш проблема, той може да те отмине незабелязано, ако говориш за него, по-скоро ще го предизвикаш. Този подход обаче е с печално доказан ефект.
Ако се заговореше за качеството на храните, рано или късно щяхме да се сблъскаме с въпроса за ниските доходи на българите – основната причина за премълчаването на проблема. Пазарната логика е сурова – качествените продукти са по-скъпи и на практика недостъпни за съществена част от населението на страната. Затова държавата и хранителната индустрия следват негласното споразумение да си мълчат и да се правят, че проблем няма или „за да се застраховат” го обличат в подходящ нормативен пакет от мерки.
Стремежът към бърза печалба и ниската покупателна способност на хората накара много производители на храни да се откажат от традиционните методи на производство, да намалят себестойността на продукцията, да увеличат трайността й, както и да докарат „привлекателен за потребителя вид” чрез използване на заместители и усвоявоне на най-модерни в света технологии.
В сиренето започна да се добавя палмово масло и много калций, в бозата - тъжна поредица от Е номера вместо захар, а в хляба, месото и колбасите – какво ли не.
Тези процеси вероятно са необратими, защото се срещат не само у нас. В Европа обаче никой не се бунтува срещу добавянето на растителни мазнини в сиренето, картофено пюре в колбасите или подобрители в месата, защото на етикета го пише и потребителят сам лесно може да различи кой продукт не е произведен по традиционната технология.
В България проблемът е друг – потребителят няма достатъчно доверие в информацията, която получава от етикета, рекламите и обясненията на търговците.
Това мислене не е лишено от логика. Практически цялата информация, която потребителят получава под една или друга форма, идва от този, който предлага продукта на пазара - информацията в рекламите и на етикета се поставя от производителя, а търговците ненавиждат да изхвърлят непродадената, но развалена храна и я предлагат като прясна до последно. Това автоматично създава предпоставки за съмнение и нищо не показва, че част от производителите и търговците са положили някакви усилия да спечелят доверието на потребителя.
Макар да са създадени законови изисквания за задължителна информация върху етикетите, това очевидно не е достатъчно на потребителя, защото той не вярва в безусловното им спазване, тъй като се усеща липсата на контрол и последващи санкции.
В търсене на решение, първичната реакция на ситуацията извиква спомена по миналото и задължителните стандарти. Хората над тридесет години със сигурност си спомнят вкуса и вида на храните, произвеждани допреди двадесетина години. Всичко това се промени, защото Българските държавни стандарти вече не са задължителни. Не могат и да бъдат, т.к. България членува в ЕС и е длъжна да спазва съответните европейски директиви и регламенти.
Пазарните принципи са безпощадни – това рано или късно ще трябва да се разбере от политиците, защото всяко неудачно или нескопосано вмешателство в пазарния механизъм води до драстични изкривявания. Липсата на далновидност от страна на държавата и способност да се защитят интересите на производителите на мляко и месни продукти  преди присъединяването към ЕС доведе до драматични пазарни трусове. Сега преработвателите предпочитат да влагат в производството по-евтини суровини в комбинация с добавки и подобрители, защото не са в състояние да се конкурират с добре субсидираните си конкуренти от Западна Европа.
Във все по-глобализиращата се икономика рисковете от придобиване на опасни продукти се увеличават. Това поставя въпросът и за ефективен контрол на безопасността. Основната отговорност е на този, който пуска стоката на пазара, но не трябва да се разчита само на това, тъй като на пазара се срещат и недобросъвестни производители. Веднага възниква въпросът – какво общо има безопасността с качеството и може ли контролът върху безопасността да подобри качеството? Оказва се че има – поставянето на невярна информация върху етикетите, в опит да се прикрие истинското качество на продуктите, създава рискове за здравето на хората.
Например, ако потребителят страда от алергии към вещаства, които не са отбелязани на етикета, консумирането на продукти, в които има добавени агенти, стабилизатори или оцветители, става опасно за здравето. Затова държавният контрол трябва да бъде добре организиран, да внася респект у производителите и доверие у потребителите. Медиите могат да бъдат много полезни за информирането на потребителите за контролната дейност на институциите.
Едно от изпитаните средства в тази насока е медийно отразяване на сравнителното изпитване на качеството от независими организации. Например в Германия държавата е създала независима фондация за тестване на стоките (Stiftung Warentest) още през 1964 година, която първоначално е била финансирана изцяло от държавата като в рамките на 20 години процентът на финансиране плавно е намалял до около 30%. Понастоящем държавното финансиране е под 10% като фондацията се издържа от продажбата на списанието, в което се публикуват резултатите от тестовете. Подобни организации съществуват в много от страните членки на ЕС и тяхното положително въздействие върху качеството на предлаганите на пазара стоки и услуги отдавна не учудва никого.