Какъв е смисълът на поста? Трябва ли той да принася някакъв духовен плод?

Това разбира се е един риторичен въпрос. Нонсенс е да отговорим на него с „Не. Постът в никакъв случай не следва да принася духовен плод“. А същевременно на практика това нерядко се случва.

Бих рискувал да разгледам проблема за поста от неочакван ъгъл, а именно: има случаи, когато постът не само не принася полза, но точно обратното  - носи вреда на душата на християнина. Това се случва тогава, когато автентичният библейски, християнски, църковен смисъл на поста се подмени с някакво друго съдържание.

Тази вреда може да бъде тройна. Първо – тогава, когато християнството се превръща в Религия на Храната и нещастният християнин, който живее в ненормалните условия на големия град и на огромното натоварване, както психическо, така и физическо (какво му костват само пътуванията в московското метро до работа и обратно), слабее и изнемогва, и постоянно иска да яде. Резултатът е, че Храната се превръща в център на живота на човека.

По този начин много православни по време на пост, от една страна не мислят за Бога, а за храната, а от друга – черпят от отказа си от храна увереността, че именно такова „постничество“ е угодно на Бога. И в този случай е почти невъзможно да се отървем от чувството „не съм като другите човеци“ (Лука 18:11); а това че „другите човеци“ ядат и пият в своята си мярка и за удоволствие, предизвиква скрита завист, която изобщо не помага за израстването в любовта към ближния.

В допълнение, Религията на Храната, за разлика от автентичното християнство, учи на лицемерие пред самия себе си – най-опасното състояние в духовния живот. Това лицемерие изважда на бял свят такива вече дълбоко навлезли в нашия православен бит явления като постната майонеза, соевия салам или соевото мляко и други доста вредни за здравето, а и освен това достатъчно скъпи „постни“ сурогати на нормалните продукти. „Отвътре“ ние не забелязваме уродливата комедийност на такова прекарване на поста, а отстрани за жалост се забелязва, че хора, които наричат себе си православни християни, хабят много енергия и сили не за усърден живот по Евангелието, а за това да спазят формалната буква и по този начин да убедят себе си, че „угаждат на Бога“.

Втората възможна „вреда от поста“ – това е усвояването на мисълта (която трябва да кажем, че често е предмет на църковна проповед), че „постът е такова време, в което трябва повече да се молим, повече да се съсредоточаваме, повече да четем Евангелието, да правим повече добри дела и т.н.“. Това е мисъл, която напълно дезориентира християнина, защото от нея следва, че извън поста, може по-малко да се съсредоточаваме, да се молим, да четем Евангелието и най-важното – да вършим по-малко добри дела.

На този недостатък (макар и от друг ъгъл) е обърнал внимание още св. Теофан Затворник, който нееднократно е изказвал в своите писма и трудове съжаление, че всички духовни плодове придобити по време на поста, изведнъж за няколко дни след Пасха или Рождество някак се изпаряват и по този начин постът изцяло се проваля.

Резултат от тази дезориентация се явява третата вреда – според мен най-съществената и едновременно с това най-фината и забележима за най-малко хора.

Ето за какво иде реч. Християнският живот изисква ревност и постоянство – без тези качества не може да има израстване в духовния живот. Това се отнася и за молитвеното правило, и за съсредоточеността, и за четенето, и за мярката на въздържание, и за посещението на богослуженията, и т.н. Нашите постни устави, които са подходящи в строгостта си за древния монашески ритъм на живот, според мен малко спомагат за именно тази ревност и устременост в духовното израстване на съвременните християни.

При нас се получава приблизително следното: както спортистите тренират пред важно състезание, или музикантите усилено репетират преди конкурс, или студентите пред изпити, така и ние през време на пост започваме да се съсредоточаваме върху добродетелите и вниманието към ближните,  върху това усърдно да се молим, да четем духовни книги, да ходим по-често в храма и т.н. А след постите „си почиваме“ от всичко това.

Именно по този начин се проваля и изгубва равномерността на християнското ни съществуване, без която целият ни църковен живот се превръща в „обикаляне в кръг“ – и даже не „обикаляне“, а в някакво редуване на „пориви“ с обезсилена умора.

Всичко това опорочава автентичния, библейски смисъл на поста, който трябва да кажем, вече ни е известен поне от три хиляди години. Ето какво казва за него Свещеното Писание.

Викай високо, не се въздържай; дигни гласа си като тръба, и посочи на народа Ми беззаконието му, и на дома Иаковов - греховете му. Те всеки ден Ме търсят и искат да знаят Моите пътища като народ, който уж постъпва праведно и не оставя законите на своя Бог; те искат от Мене праведен съд, желаят да се приближат към Бога: "защо ние постим, а Ти не видиш? смиряваме душите си, а Ти не знаеш?" - Ето, в деня, когато постите, вие изпълнявате своята воля и от другите изисквате тежки трудове. Ето, вие постите за караници и разпри и за да биете с дръзка ръка другите; вие не постите в това време тъй, че гласът ви да бъде чут във висинето. Такъв ли е постът, който съм Аз избрал, - денят, в който човек изнурява душата си, когато навежда глава като тръст и под себе си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, Господу угоден? Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай; раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, - облечи го, и от еднокръвния си не се крий. Тогава твоята светлина ще се яви като зора, и твоето изцеление скоро ще процъфти, и твоята правда ще тръгне пред тебе, и слава Господня ще те придружава. Тогава ти ще позовеш - и Господ ще чуе, ще извикаш - и Той ще каже: ето Ме! Кога отстраниш изсред себе си ярема, престанеш да дигаш пръст и да говориш оскърбително, и отдадеш на гладния душата си и нахраниш душата на страдалеца, - тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината, и мракът ти ще бъде като пладне; и Господ ще ти бъде винаги водач, и във време на суша ще насища душата ти и ще угои костите ти, и ти ще бъдеш като напоена с вода градина и като извор, чиито води никога не пресекват. (Исая 58:1-11)

Това е основният смисъл на поста. И тук трябва веднага да кажем: ако постим „по библейски“, то на първо място излиза вътрешния труд на сърцето, а ограниченията от всякакъв вид се явяват само средство, което да направи този труд успешен.