Десетки деца хващат пътеките към малките затвори със скъсани обувки, за да няма интернати.

Деинституционализирането - план, при който всяка община сама се спасява от своите деца второ качество. Там, където приемни родители няма или къщичките за гости, тип защитено жилище, приемат само най-добрите, лошите се изритват към затворите за малолетни, които за удобство наричаме "възпитателни".

Твърдението може и да не е неоспорим факт, но това, че неудобните деца са хвърлят в стари, порутени, пожълтели като никотинови петна интернати, с потенциални затворници, където биват бити и периодично травмирани е нещо, което се вижда всеки ден. Тази история може да бъде разказана от много сирачета, имали късмета да се родят след 1990 година.

Деинституционализирането на децата от социалните домове е нещо като чистка, при която тези от второто качество биват претопявани в най-бруталните и страшни места на България. В градските интернати става чисто, спокойно, в тях почти няма деца, а планът за програмния период е на своята финална права. Възпитателните интернати пращят по шевовете от "спасени" деца, които след няколко неуспешни опита за самоубийство биват прехвърлени в друг такъв дом "защитен" от хорските очи.

"Защитения" дом се населява средно от около 40 броя малолетни престъпници, които живеят в мир, сговор и траен рахат само с момчета, на различна възраст, обикновено тази, в която хормоните са в своя пик - 14,15 и 16 години. Всяко едно от тях е попаднало там по различно време, изненадващо става част от зловещ сценарий, в който животът му внезапно се променя, без предварителна подготовка.

Пристигайки в новия си дом, то има уникалния шанс да създаде свой собствен имидж сред останалите, който го настига още преди да разбере къде се е озовало. Функцията на отделите по места на агенцията за „Закрила на детето” се ангажират със служебната защита на институциите, а служебната защита на децата я поема произволно други деца, добросъвестни преподаватели или директори, които за целта неизбежно стигат до пряк или косвен конфликт с официалните закрилници, тоест „Закрила на детето”.  

Доказано обаче над 80 на сто от възпитаниците на тези интернати са с регистрация в центровете за психично здраве по места. Мнозинството от тях са преминали през детския стационар във Варна, където след тежки разстройства са успявали някак да се върнат в същия или друг интернат, с медикаменти или без.

За тях отговарят много хора – социални работници, медицински лица, педагози, директори, държавни служители. Резултатът от тази отговорност е налице три месеца преди края на 2012 година, плодовете на тази отговорност се настаняват в педагогическите интернати.

Плодовете от тяхната работа тепърва предстои да разберем в следващите години, защото искаме или не те ще живеят сред нас, поне докато не стигнат до „трудововъзпитателния дом” за зрели хора.