На 11-ти февруари се роди европейското гражданско общество. Това се случи в огъня на протестите срещу  ACTA. 

Трябвашe ми известно време да преосмисля всичко, което се случи.

За това и пиша тези редове почти месец по-късно. Все пак съм привърженик на мнението, че хората не трябва да бъдат под влиянието на емоциите, когато обсъждат събития с голяма историческа стойност. Въпреки невъзможността ни да
бъдем обективни като участници, стоящи от едната страна на барикадата,
ние все пак трябва да погледнем нещата, колкото се може по-„отгоре”.   

На 11-ти февруари се роди европейското гражданско общество. Това се случи в огъня на протестите срещу  ACTA.  Един глобален опит за създаване на световна рамка роди един глобален отговор, гласящ чисто и просто „Не”. За мое щастие бях участник в този исторически момент и дори свидетел на планирането, организирането и осъществяването на част от действията, които доведоха до неочакван силен  резултат. Тук съм длъжен да поясня, че аз не съм привърженик на
подскачането по площадите, шестването по улиците, викайки банални до
безумие фрази и носенето на картони с различни надписи. Знам, че тези ми
думи звучат дори обидно за мнозинството протестиращи, но се оказа, че
на 11-ти февруари самият аз се превърнах в образа, който заклеймявах
преди това. Защото имах кауза и желание да изразя мнението си. Защото
бях част от една огромна маса хора, които имаха кауза и бяха решили да
изразят мнението си. Над 8 000 души само в София.     

Дни преди този всичко това да се превърне в реалност въздухът беше натежал.
Познавате онова чувство, което сякаш ви съобщава, че промяната е започнала и няма връщане назад. Вие не можете да я спрете, защото тя е станала част от вас. Знаете, че преди промяната да се случи на площадите, по улиците, на барикадите – тя се усеща вътрешно. Така беше и при мен. И не бях подлъган от това чувство.  

Каквo се случи на 11-ти февруари? България доказа, че има гражданско общество. Този извод си правя не поради факта, че на улиците бяха няколко хиляди души, а защото тези хора, излезли на студа бяха ИНФОРМИРАНИ. Те се бяха информирали сами и знаеха защо са пред Парламента. А какво води напред едно общество? Нивото на информираност и образованието. Това са двата стълба на един успешен социум. На трето място, но без да бъде пренебрегвана стои и толерантността към чуждите идеи и мисли. Аз бях щастлив, виждайки как хора, изповядващи различни идеологии застават зад една кауза и не се делят. Дори ми се иска да поздравя тези хора, които
бяха толерантни към останалите в името на общото благо. Също така съм длъжен да отбележа със свалена шапка в знак на уважение, че протестиращите бяха разбрали каква е функцията на гражданското общество –  да бъде коректив, а не опозиция. То коригира властта, но не е срещу нея. За него няма значение дали управляват десни, леви, центристи или други „исти”. Гражданското общество поправя грешките, а не сваля правителства. Неговата функция е градивна, а не деструктивна. И в това
се убедих, когато видях на едно място майки с деца, възрастни хора, анархисти, националисти, музиканти, художници, писатели и други.   

За  радост това е била гледката и в останалите държави от ЕС. Приятел от Великобритания ми го сподели, приятелка от Франция – също. И така се роди европейското гражданско общество. По мое мнение трябва да сложим датата „11 февруари” точно до „9 ноември” в европейската история.  Падането на стената преди повече от двадесет години беше символ на падането на границите, но това не значеше, че ние се чувствахме обединени през този времеви интервал. Тогава беше зададено началото на голямата промяна, която да обхване цяла Европа и да рефлектира по цял свят. Източна Европа се отвори към Западна и обратното, но пътят предстоеше да бъде извървян. Общите действия се срещаха само на
политическо ниво, а на гражданско – те бяха мит. Но ето, че след повече
от 20 години процес на еволюция, Европа мина на следващото стъпало.
Европейските граждани осъзнаха смисъла на понятието „солидарност” в
наднационални рамки. За това и вече може да говорим за европейско
гражданско общество, което отстоява общоевропейски каузи. Ето защо 11ти
феваруари трябва да влезе в учебниците по история. След този ден 27
нации излязоха с единно становище, защитавайки интересите си. Ако
погледнем това действие в преспектива ще стигнем до следния извод: В  момента младото поколение на стария континент расте с нови убеждения,  които залагат на общоевропейското обединение, а не на националното разделение. А в контекста на България това значи, че вече можем да гледаме на всички останали европейски нации като на равни. И те ще ни отвърнат със същото. Защото ние оценихме тяхната помощ, но и те оцениха  нашата. Ето за това си заслужава да бъдеш европеец в  XXI  век.  Не много хора са имали възможността да видят толкова голямо и силно естествено държавно обединение. Наричам го естествено, защото то следва своя логичен исторически ход. И въпреки недобрите прогнози за еврото, „обединена Европа” вече не е фикция, а реалност.     

Освен това в глобален мащаб ние трябва да си направим още няколко извода и да
 си зададем няколко въпроса. Масовото недоволство поставя под въпрос и
основите на представителната демокрация като система. А аз самият съм
впечатлен, че и учени и експерти вече си задават въпроса „това ли е
най-добрият вариант?” Наскоро бях поканен да взема участие в дебат на
тема:   „Народът“  и „гражданското общество“ като ресурси на демокрацията (С какво
гражданските мобилизации ни помагат да разбираме и променяме нашето
обществото?),   заедно  с още няколко участници (сред които бяха Ивайло Динев, Анатолий Тодоров, Светослав Малинов и Надеж Рагару). На няколко пъти се чу и
мнението, че западната цивилизация, на която сме представители и ние
българите вече е преминала етапа си на „представителна демокрация”.

Но тук изскача автоматично и въпроса „Какво следва?”. Въпреки факта, че съм част от Исторически Факултет и се старая да познавам добре историята и
нейните закономерности, аз не мога да се наема да дам еднозначен
отговор. Просто би било напълно неадекватно от моя страна, ако се реша
да го направя. За едно, обаче, съм сигурен: ние преминахме времето на
постмодернизма и вече сме част от глобалното общество. Интеркултурните
ни възприятия включват и интеркултурни реакции на случващото се около
нас. Очаква се съвсем скоро всеки европейски гражданин да има правото да
 гласува за европейски представители, в която и държава от ЕС да
пребивава или живее. Французинът в България, полякът в Дания,
италианецът в Германия. Може би това е опитът на европейската
представителна демокрация да се реформира по прототипа на католическата
църква след големия разкол от страна на протестантите. След известно
време ще видим дали тези промени са били достатъчни, за да се изпревари
своеобразното „задаване на въпроси от страна на Мартин Лутер” през   XXI   век.
 А може би вече е късно и поставено началото на новата голяма промяна в
западната цивилизация? И в двата случая ще има водовъртежи. Само се
надявам те да не бъдат с обхвата и унищожителността на 30 годишната
война от   XVII   век, която е последвала разкола между католици и протестанти.
   
И  все пак, ако моделът на представителната демокрация не успее да се
реформира навреме и хората загубят напълно доверие в него, какви са
алтернативите? Първата се нарича „пряка демокрация”. Този модел дори се
преподава в юридически факултети на различните български университети в
рамките на двата предмета „конституционно право” и „сравнително
конституционно право”. Мартин Белов (един от младите
„конституционалисти”) дори има отделна книга със заглавие „Пряка
демокрация”. Т.е. този вариант е застъпен не само в схващанията на
редица граждани, а и сред научната общност.   

Тази алтернатива вече е доста популярна, но не съм сигурен дали всеки човек,  който я лансира няма собствено разбиране за нея, което далеч не се  препокрива с чуждите дефиниции. Веднага се сещам и за конкретен пример:  17 март е обявен като „ден за протест срещу системата” и в исканията на организаторите се чете точно това понятие: „пряка демокрация”. Категорично заявявам, че всички, които са заявили участие в това събитие, имат съвсем различни възприятия за система, каква трябва да бъде промяната и в каква посока трябва да върви България, въпреки че си има сайт, на които са написани исканията и разбиранията за живота на организаторите. Защо? Защото на хората много често им доставя удоволствие да казват „системата е виновна”, след което да включват въображението си на максимум и започват да обмислят нов световен ред.  

И в един момент ще се окаже, че на площадите имаме масово излезли граждани, които нямат нищо общо помежду си. А както всички знаем: когато масово хората осъзнаят, че не стоят от една и съща страна на барикадата те или се хващат за гушите или обявяват останалите за „позьори”. За това и всички трябва да се замислим, когато използваме понятия, включващи голяма социална промяна като „нова система”, „революция” и пр.    

Дали зад тях не се крие единствено фикцията на един свят, който поставяме
под наш диктат във въображението си? Или пък това е вкоренената
представа, че нещо голямо ще се случи от самосебе си и то ще отмие
всичко лошо, което ни обгражда? Ще щракнем с пръсти и хоп, за миг, за
секунда, след като лошите депутати липсват изведнъж всички граждани на
Република България ще се окажат информирани, анализиращи обективно
обстятелствата и изключително градивно настроени. Нека ме извинят
всички, които вярват в това, но ще трябва да използвам непривична за мен
 дума, наричайки тези илюзии „глупости”.   

Развитието трябва да бъде еволюционно, а не революционно. Освен чаровната светлина на „да грабнем пушките и да победим душманите” революциите крият
огромни опасности. След тях хората не живеят по-добре, а точно обратното. Ако френските граждани, нападнали Бастилията на 14ти юли и освободили седемте затворници, които са лежали по същото време в килиите, бяха знаели какво ще предизвикат, то най-вероятно не биха взели решението да удавят страната си в кръв. Но това е извън котекста на сегашните събития.   

Връщайки се на пряката демокрация, ще кажа, че тя звучи красиво. Но трябва да изразя едно мое голямо притеснение относно тази система – тя може да се окаже нещо като комунизма   от началото на  XX  век.
 Утопия, която съществува само в човешките мечти. Защото хората не са изначално добронамерени. Те имат своите специфики. Едни обичат властта над останалите, а други не обичат да поемат отговорност. И за радост или  жалост правя връзката с прогресивните течения от началото на миналия век – време, през което младите вярват в комунизма и в промяната за добро. Но от гледна точка на наблюдатели, които познават и по-късната история, ние знаем, че тази система се изражда по брутално-абсурден начин и далеч не постига утопията, за която са се борели масите. В момента много хора говорят за пряката демокрация по начина, по който хората от началото на  XX  век са говорели за комунизма и някак си това ме притеснява... Когато някой очаква утопия, то много често този някой отваря кутията на Пандора.
Историята ни учи на това.         

И тъй като съществува подобно неравенство в човешките желания, нужди и идеи за заобикалящия ги свят, много често се получава властта да бъде съсредоточена в ръцете на един или малцина. Разглеждайки събитията, които се случват около нас – напрежение между Иран и Израел, потенциалната възможност за включване на САЩ и Китай в бъдещ конфликт, възможната военна операция в Сирия и още други, то може спокойно да признаем, че живеем във време на прелом. Много често, когато света се намира в такива гранични моменти крайностите добиват по-широка сила и
контрол върху хората от обичайно и понякога ескалират в състоянието,
което наричаме „вождизъм”. Състоянието на страх от неизвестното избутва
на преден план вечната идея за месии, които могат да донесат победа и
спасение (в различния контекст на различните ситуации, разбира се). В
България сме свидетели на подобни гледки от Освобождението насам. За нас
 не е никаква новост, но и негативите на вождизма лежат само и
единствено на българския гръб без да се импортират върху останали
държави. Но какво ще стане, ако Меркел, Саркози и Обама приемат ореола
на светци и съсредоточат повече власт в своите ръце? А дали в момента не
 сме свидетели точно на такъв процес? Или нещо по-лошо: Ако някъде, в
някой бъдещ момент изскочи един чуждестранен вариант на Волен Сидеров,
който може да омайва необразованите и страхуващи се хора? В такъв случай
 ще изживеем поредния цикъл на човешката история, в който всичко се
повтаря. Въпреки, че това състояние на вождизъм е познато на всички
времена от тираните на Атина, през Наполеон та чак до Путин, то ние
отново ще влезем в капана на нерационалността и страха. Надявам се това
да не се случи. Надявам се вече да сме си направили изводите, прочитайки
 дебелите книги, които световната история ни предоставя. Защото
вождизмът е бил стъпка напред преди векове, но не и днес. Не и в
годината, в която се роди европейското гражданско общество. Би било
тъжно, ако победата на един фронт бива съпътствана от толкова тежка
загуба на друг.
 
За това, каквото и да ни очаква, мога да кажа само едно като извод: В момента на ход са глобални промени, които няма да оставят кътче на този свят непокътнато (освен може би Северна Корея по разбираеми причини). Старите механизми на управление вече не удовлетворяват мнозинството граждани, но прогресивните алтернативи са по-скоро фикция, за сметка на мрачните алтернативи, които винаги имат по-големия шанс да се случат. За радост се намираме в  XXI  век и информацията е достъпна до мнозинството от нас. По мое мнение тя ще бъде и пътят, който ще ни отведе до „Новия свят”. Ползвайте интернет по същество, четете книги, научете през какво са минали тези преди вас, защото това е единствения начин да се предпазим от тъпкането на едни и същи пътеки.     

Ето как създаването на единност сред европейските граждани се случва в
контекста на големи социални катаклизми. А аз съм сигурен, че това не е
случайно и много въпроси ще намерят отговорите си в контекста на
събитията от 11-ти февруари.