В първия момент, като стъпих на Тюленова земя, имах чувството, че съм се прибрал в дома си, само дето някой бе разместил мебелите. Или по-скоро им бе сменил тапицерията. Брегът беше неузнаваем. Скалите бяха като току-що реализиран проект на Явашев – опаковани с лед.

Чувал съм толкова легенди за Тюленово.

И колко пъти съм се опитвал да ги разкажа. Защото всеки път ми се е искало чрез тях да убедя събеседника или читателя, че мястото е уникално и дори мистично. Докато не разбрах, че самият аз съм се слял с голяма част от тези легенди. И ми се прииска поне за известно време да спра да говоря, за да мога да ги изживея.

Няма да забравя първия път, през 1991 година. Бях на 16-17 години. Карах курсове за водолаз в Морския клуб, който отдавна не съществува. С един парашутист – все от клуба за екстремни спортове, решихме вечерта да отскочим до кръчмата на бай Гиньо. Стига се за около половин час по черно. Когато пристигнахме, заварих една буйна компания, която плуваше в аромат от мастика, мента и бира. Присъединихме се към тях. Това бяха хора от клуба на пещерняците (спелеолози). Няколко месеца по-късно щях да стана член и на този клуб. Тези хора, пещерняците, успяха за много кратко време да ми отворят очите за природата. От тогава, не стъпя ли на скалистия бряг, не опъна ли палатка, все едно за мен не е имало лято.

Зима, лято, пролет или есен – според мен на това място съществува един-единствен сезон: Моят. Чувствам се като у дома си, макар никога да не съм спал под покрив, ако се изключат пребиваванията в пещерите. И все пак това е дом, ала духовен, в който опираш своите нога в тези на природата.

Прочел съм толкова книги… Всъщност не знам дали е толкова важно. По-скоро искам да спомена за удоволствието да се чете на камъните до плочата, докато вълните масажират скалата. Слънцето препича, а вятърът прелиства страници от историята. Идвало ми е да спра времето. И съм успявал – именно от тогава датира умението ми да вярвам в чудеса. После идва ред на гмуркането – с апарат или с шнорхел – все красота, заради която съм забравял да си взема въздух. И добре, че съм го правил, защото щях да се лиша от удоволствието да сънувам след това тези дълбини. А там въздух не ми трябваше, само желание да се взирам. Мога години да прекарам с тези сънища, повярвайте ми!

Не, не ми стигаше само лятото, дори по два пъти. Веднъж, спомням си, пак запалих колата и отидох на 1-ви януари. За да намеря себе си. Винаги съм отправял послания от скалите и винаги те са се завръщали. И си тръгвах зареден с атомна енергия от човешки характер.

А колко приятели намерих. Ако започна да разказвам и за това подробно, ще замръкна с този текст.

Но да не се откъсвам.

Сега сме 2012 година, февруари – един от най-студените. Още като започна да брули вятърът и температурите да падат, през няколко часа си задавах въпроса: Кога ще отида в Тюленово? Знаех какво е там в момента. Какви стихии бушуват и как фантазията на времето се е оголила. Изкушавах се да надничам по форуми и групи, харесващи това кътче. Но се пазех и затварях очи. Исках на живо. И това се случи. На минус 12 градуса, при ясно време и толкова прозрачен въздух, че можех да видя бъдещето през него.

В първия момент, като стъпих на Тюленова земя, имах чувството, че съм се прибрал в дома си, само дето някой бе разместил мебелите. Или по-скоро им бе сменил тапицерията. Брегът беше неузнаваем. Скалите бяха като току-що реализиран проект на Явашев – опаковани с лед. А скалният мост? Все едно някой бе палил върху него огромни свещи и восъкът е капал в продължение на часове. Не беше восък, а ледени висулки, но пламъкът на въображението ми си играеше с образите на действителността. Не знаех кое е реално и кое истинско. И давах мило и драго за тази илюзия. В същото време гледах да съм здраво стъпил на земята, защото една крачка в повече щеше да ме отведе на прага на въображението и реалността.

Ето, ето го мястото, където обичахме да си опъваме палатките. Сега всичко е покрито с килим… не, това по-скоро е плоча от лед. Ако искаш да опънеш палатка, ще ти трябва пробивна машина.

А ето я и самотната скала, която преди много време с приятелите кръстихме „Иглата”. Нали знаете онези пясъчни замъци, които татковците обичаме да правим с децата на плажа – вземаме мокър пясък и започваме да го напластяваме на кулички. Това е правила природата през нощта – като детска игра е. Само дето е трупала пластове лед. Камъните са неузнаваеми. Опитвам се да направя колкото се може по-хубави снимки. Но това е като да описваш вкусна храна – не я ли дадеш лично на човека да я пробва… Различно е. От вятъра и студа фотоапаратът започва да прави каквото си иска – изключва, включва. Това е електроника. Душата ми, слава Богу, не е. Тя е подвластна на извивките на този бряг. От докосването му усещам, че започвам да се изпълвам с енергия.

Морето се надига бавно. Тромави вълни се опитват да се покатерят по скалите. Трудно им е. Морето прилича на много уморено животно, което скоро ще заспи в прегръдките на студа. Усещането кореспондира по много странен начин с мен. Чувам гласа на природата. И колко е истинско всичко. Дори да замръзне това море, то пак ще е живо. Знам го, защото прекалено много спомени пазя за него.
Не бива да оставам дълго навън. Повече от двадесет минути и тялото ми започва да се огъва. Без значение как съм облечен. Интересно все пак – преди това обиколих и други брегове, но само тук духа вятър. Замислям се над това и поглеждам отново покритите с восъчен лед скали. Явно природата още не си е свършила работата и продължава да вае фигури, нанасяйки нови и нови пластове лед върху скалите.

Почти бях сигурен, че в този текст щях да отделя достатъчно думи за онези проблеми, касаещи строителството, вятърните консуматори на природна енергия, пръкващите се с комерсиална амбиция хотелчета, новото бетонно чудо на мястото на кръчмата на бай Гиньо… Нямам сили след тази среща. Нямам и думи за бягството на човека от природата. Да, той е все наоколо със стремежа си да построи вила, да има двор до брега, да го покаже на всички. Но съдейки какво природата може да направи, какво може да отнеме, по някакъв докоснат от мистичността начин съм спокоен. Всичко ще си дойде на мястото.

Качвам се в колата и включвам парното. В гърдите ми сърцето ми гърми. Не е от напрежение или преумора. Просто току-що душата ми се върна в тялото. Беше се налудувала.

По обратния път мълча и в мислите си. Дълго време няма да обеля дума. Тюленово е зад гърба ми. Но аз останах там. И част от мен започна да се превръща в легенда. Вярвам ли в нея?

Ще си позволя удоволствието да отговоря, когато се разчупи леда.