Каквито и да са резултатите от срещата в Дания, човечеството не е в състояние да върне назад процесите на топене на ледниците, затоплянето на  атмосферата и изчерпването на биоресурсите. Това заявява в авторска публикация в Газета.ру Вадим Кононенко - сътрудник на Финландския институт по международни отношения и London School of Economics.

Въпросите за промените в климата имат същото значение в съвременната световна политика като, например, проблемът за ядреното разоръжаване в епохата на студената война. Едва ли тогава всички са разбирали с какво се различават  тези или онези бойни глави и колко единици трябва да се преработят в нещо по-полезно за икономиката, но ядрена зима никой не е искал. Така е и сега - техническата страна на въпроса е известна напълно само на специалистите, но всички знаят с какви катаклизми заплашват света  промените в климата.

В Европа тази тема твърдо заема едно от първите места по значимост: в много правителства се появиха нови министерски постове по въпросите на климата и енергетиката. И сред международните корпорации с добър тон започна да се изтъква приносът на тези компании в борбата с климатичните промени.

Каквато и да е равносметката от срещата в Дания, човечеството не е в състояние да върне назад процесите на топене на ледниците, затоплянето на  атмосферата и изчерпването на биоресурсите. И това е само част от айсберга, тъй като климатичните въпроси са свързани с   енергийната безопасност на много държави, икономическото развитие, търговските интереси на световните корпорации.

Без преувеличение може да се каже, че новата голяма политическа игра  на 21-ви век се нарича „глобално затопляне”. Това особено се забелязва в навечерието на срещата в Копенхаген, когато позициите на страните по отношение на общия проблем за промяната в климата на планетата  се разминават кардинално.
Например

Евросъюзът е най-активният привърженик  на идеята за намаляване  изхвърлянето на СО2

 – до 25-40% от нивото за 1990 година  до 2020 и практически връщане към  нивото на  изхвърляне от 1990 – към 2050-та. В  Обединена Европа действа пазар на емисионните квоти, т.е. ограничаването на изхвърлянето на парникови газове има реална цена, като всеки друг продукт. ЕС би искал да разпространи тази  система във всички икономически развити страни до 2020 година, създавайки по този начин световен пазар за търговия  на квоти.Освен това, Евросъюзът свързва климатичната политика с енергийната безопасност: макар че преминаването на 100% към  нови, възстановими източници на енергия е технически невъзможно, той е   призван да намали зависимостта на европейските страни  от вноса на  нефт и газ.

Китайската народна република има съвсем друга позиция

Китай, от една страна стремително придобива  все по-голяма тежест в световната политика  и неговото ръководство иска да участва наравно със западните страни в изработването на стратегията в областта на климата. От друга страна то не  желае да поема задължения, които биха могли да  задържат ръстта на китайската икономика.
Китай разбира, че при неговия икономически  потенциал той във всички случаи ще играе една от ключовите роли  в света и затова не бърза да подкрепя Евросъюза. Все пак КНР   не  се противопоставя  открито на процеса, макар че  би могла да заеме позицията на много от развиващите се страни, в това число  и на Индия, която упреква Запада в екологичен империализъм и се смята за жертви на глобалното затопляне. Вместо това Китай вижда себе си качеството на „мост” между богатия „Север”  и бедния „Юг”, използвайки противоречията между тези групи. Показателно е, че Китай, Индия и ЮАР тези дни заплашиха да бойктотират  срещата, ако техните искания  бъдат игнорирани. Това не е нищо повече освен политически ход. За Китай и  Индия е по-изгодно да участват в процеса на преговорите, още повече, че  докато САЩ  не заемат по-активна позиция, развиващите се страни  могат да изтъргуват отстъпки  за себе си.
В Копенхаген САЩ  ще бъдат представени от президента Обама, което за мнозина е свидетелство за

промяна  в позицията на американската администрация  по темата с  климата

В периода на предизборната си кампания  Обама заявяваше  намерението си да осигури до 2050 година намаляване  на изхвърляните парникови газове  до 80% от 1990 година. Разбира се, за практическото изпълнение на това обещание ще е нужен не един президентски срок, но независимо от това личната позиция на Барак Обама  се отличава радикално от позицията на неговия предшественик. Ако през своя президентски мандат (до срещата в Копенхаген той, явно, няма да успее) Обама  съумее да преодолее съпротивата на Конгреса и да ратифицира протокола от Киото, то това ще доведе до големи  промени в  политиката на другите държави.

Евросъюзът ще получи дългоочаквания съюзник, а Китай няма да може да  се позовава  повече на нежеланието на Съединените щати  да изпълняват международните си задължения.  Позицията на Обама намира подкрепа сред много американци, които са завладени от идеята за екологично чист начин на живот. Финансовата криза направи особено актуален проблема за икономия на енергия – в САЩ все по-често се говори за  намаляване зависимостта от доставките на нефт  от страните на Близкия изток и Венецуела.

А   къде е мястото на Русия в този процес? Макар че  климатичните проблеми не заемат първо място във външната и вътрешната политика, Русия има някои  предимства, които си струва да бъдат използвани. Икономическите  трусове   през 1990 година  осигуриха на страната голям запас от  квоти за изхвърляне на парникови газове, независимо от това, че Русия е между трите страни с най-голямо количество такива, заедно с Китай и САЩ. По такъв начин руската икономика може да расте и едновременно да изпълнява задълженията  по изхвърлянето. Нещо повече, колкото по-нисък е прагът на изхвърляне на газовете, толкова повече са възможностите на Русия на пазара за квоти. През 2008 година Русия и Япония започнаха програма за партньорство, в рамките на която  Япония заяви готовност за мащабно инвестиране в руски енергоспестяващи технологии в замяна на  част от руските квоти. Европейският съюз се нуждае не само от руския газ, но и от руската част от квоти за изхвърляния и в  тази област е възможно взаимоизгодно сътрудничество.

В експертното сътрудничество може да се чуе идеята за лобиране и за несвързани с климата руски интереси (като, например, безвизовия режим) с  помощта на  манипулирането с квоти.

В руската дипломация има практика на свързване на различни въпроси в един сложен възел, но тя рядко е сполучлива. По-логично би било  търговията с квоти  да се води за решаване на близки, сродни проблеми. Например, модернизацията на икономиката не   може да се осъществява без да се преминава на енергоспестяващи технологии и производство.

Засега  позицията на Русия не се отличава с ясна цел. Възможно е, преимуществата, които тя притежава, трудно да бъдат конвертирани  в реална изгода.Но би било неразумно тя  да не се възползва от това. Срещата в Копенхаген ще покаже, на какъв  стадий се намира голямата    политическа игра за глобалното затопляне, но ще трябва да  се участва в нея. За Русия е важно не да държи козовете, а разумно и умело да ги  пуска в играта.