Анализ на историка Димитър Тренчев за родното място и светската личност на Свети Иван Рилски

Най-ранните известни засега писмени източници, в които макар и косвено е споменато името на Свети Иван Рилски, е писаната между 969 и 971 година известна противобогомилска „Беседа“ на преславския книжовник презвитер и епископ Кузма. Той сравнява новопросиялият български светец с общохристиянски титани на богословската мисъл и практика като Свети Григорий Велики, Свети Василий Велики и свети Йоан Златоуст. Преславският книжовник нарича рилския  пустинножител „Йоан Нови“ и го дава за пример на тогавашното тотално покварено българско духовенство, загърбило изконното си евангелско призвание – Божието просветление на паството.
Конкретизиращите писмени източници от епохата и базираните върху тях изследвания на наши и чужди историци и богослови не казват категорично нито кога, нито къде е роден Свети Иван Рилски.
И официалните жития (биографии - бел. авт. Д.Т.), и чуждите автори, и апокрифното „Безименно житие“ или сочат кюстендилското село Скрино за родно, или не посочват такова. А заради географската локализация на село Скрино в пределите на „… града Средеческого…“, много изследователи отъждествяват някогашното село Скрино със съвременното софийско село Курило.
Още по-невъзможен за изясняване е семейният произход на Свети Иван Рилски. Загадката е заложена още във взаимноизключващите се описания на неговите житиеписци. А сред тях има и свръхерудирани и способни на логическо мислене висши, светски и духовни водачи и писатели  –  от живелия през 2 век високопоставен византийски администратор и писател Георги Скилица до живелия и творил два века по-късно последен патриарх на второто българско царство Евтимий Търновски.
Именно техният разказ е най-неправдоподобният… Защото ни „убеждава“ как един неграмотен млад пастир от малко и забутано село след странстване по различни манастири за кратко време успява да се самообразова до висшата степен, в която впоследствие ни го представят. Разказът им е исторически неправдоподобен, защото противоречи на писаните и неписани норми на поведение, задължителни за всеки монах по онова време. Тогавашната духовна доктрина не е  допускала монашески митарства и ги е заклеймявала като проява на непостоянство. И никой игумен не е допускал разни странстващи монаси до своята „светая-светих“ – богатата манастирска библиотека, която е било място за образование и самообразование.
Очевидно Свети Иван Рилски е бил представител на тогавашната аристокрация – високообразован и подготвян за кариера във висшата светска или църковна йерархия.
Но няма историческа фактология в светската самоличност на Свети Иван Рилски да виждаме едноименния брат на българския цар Петър І (927-970).
Действително, исторически факт е, че цар Петър І-и е имал брат на име Иван, който първоначално е бил и негов престолонаследник. Но след неуспешен опит за държавен преврат, въпросният Иван е бил низвергнат и изпратен на заточение във Византия.
Заточеният царски брат Иван е бил „острието“ на силна група боляри и военноначалници, които били привърженици на цар Симеоновата политика – война с Византия до окончателното й  завладяване.
Въпросният Иван дори да е успял да избяга, най-логично е било отново да поведе нов заговор, при чийто неуспех да е загинал.
Ако допуснем пък да е преживял толкова дълбок катарзис, че да е поел трънливия път на монашеско отшелничество, то новото му духовно име е трябвало да бъде различно от светското. Такава е била тогавашната практика, която се спазва и до днес.
Можем само да гадаем кое е било светското име на Свети Иван Рилски. Както и кога, по какъв повод и с коя овластена персона – духовна или светска е влязъл в конфликт.
Макар и косвен, най-ярък пример за опълчване срещу властващата тогава държавна доктрина е отразен години по-късно в „Завета“ на Свети Иван Рилски.
„… не търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях…“ – така наставлява монасите рилският пустиножител, когато вече е на върха на всеобщата почит и е пример за подражание.
Логично е Свети Иван Рилски в предходните си години не само да е изповядвал, а и да е проповядвал това свое верую. Но подобни са били и проповедите на богомилите, заклеймени като „…богохулници и врагове на държавата“. И съвсем логично малко известният дотогава Иван също е бил нарочен за богохулник и бунтовник. Защото проповядваните от него постулати са противоречали както на светските закони за подчинение на местните боляри и царя, така и
на духовната държавна догма, че земната власт е дадена от Бога.
Затова е повече от логично представените от житиеписците странствания с цел самообразование през първите години да се дължат на преследване от властта. А окончателното установяване в Рила планина да  е било своеобразно легализиране на амнистиран нарушител на закона.
Защото никой, особено опасен и преследван от закона човек, никога не е в състояние да се  укрие за дълго! Но пък и не се легализира без гаранции за своя живот! А такива несъмнено са били дадени свише – от самия цар Петър І!
Българският самодържец дори лично идва насред „Великата рилска пустиня“ да се поклони пред новопросиялия светец. Така още приживе и години преди каноничното признание на църквата рилският отшелник е бил увенчан с най-истинския ярък ореол – преклонението и почитта на съвременниците му!
Дори извън тогавашните и дори извън днешните български земи – в Гърция, Румъния, Сърбия, Черна гора, Албания и Русия…
Но въпреки признанието чуждият на всякакво тщестлавие български светец казва за себе си:
„Аз, смиреният и грешен Иван, който не съм извършил никакво добро на Земята…“.
А на своите следовници завещава две неща. Първото е да се поучават „… денонощно в Господния закон и често да прочитат творенията на църковните отци…“.
Във второто Свети Иван Рилски напомня на братята си монаси да не забравят изконните си задължения към народа и да бъдат негови просветители с думите: „… Новопросветените люде от еднокръвния свой народ утвърждавайте във вярата…“
Днес, дай Боже, повечето от следовниците на Свети Иван Рилски да следват заветите му!