"Първата ни спирка беше на водопад Боаза, образуван при преминаването на река Врана през тази част на Балкана, известна още като Преславска планина. Самото име Боаза означава пролом, дефиле, теснина. Водопадът е висок около 5 метра. Мястото е красиво и си заслужаваше отбивката и почивката, която си направихме в очакване на предстоящото.

В началото на Шумен ни очакваше нашият водач Ангел Филипов, председател на шуменското дружество „Мадарски конник“. Впечатлени бяхме от експозицията и беседата в историческия музей в Шумен. Фондовете му съхраняват над 150 000 движими паметника на културата от халколита до наши дни. Музеят е основан през 1857 г. като училищна музейна сбирка от възрожденеца Сава Доброплодни.

След панорамна обиколка в Шумен беше време и за джамията „Шериф Халил паша". Тя е най-голямата в България и на второ място по големина на Балканския полуостров след "Султан Селим" в Одрин. Тя е известна още с името Томбул джамия заради тумбестата форма на купола. Днес е паметник на културата, молитвен дом. За тази джамия, която някога е била в самия център на града, съществуват много легенди. Най-известната от тях разказва за Шериф Халил, родом от село Мадара, който бил много непослушен син и баща му, който често го упреквал с думите "От теб човек няма да стане", го проводил в Цариград. Младият човек постъпил на служба в армията, където проявил голяма храброст. Освен това имал склонност към естествените науки и литературата и станал член на така нареченото „Учено общество" към двора на султан Ахмед Трети. Оказал се и добър дипломат и след като заемал редица високи длъжности, през 1736 година бил удостоен с титлата "паша". Тогава се върнал в Шумен, където грубо, надменно и с неуважение рекъл на баща си: "Както виждаш, станах не само човек, но и паша, станах голям човек." Легендата твърди, че огорченият баща поклатил глава и отговорил на сина си: "Паша може да си станал, но човек - не." После излязъл и не след дълго починал. Разкаял се Шериф Халил паша за своята грубост и за да успокои съвестта си, решил в негова чест да издигне джамия. Подхванали строежа през 1740 година и го завършили четири години по-късно. Комплексът има няколко двора. Уредника на джамията ни разведе и разказа, че най-големият е шадраванът за ритуално измиване преди молитва. Вярващите са убедени, че водата му е свещена. Този двор е известен с името "аркаден" поради формата на сводовете пред дванайсетте стаи, които го обграждат. В тях били настанявани учениците от духовното училище, „медресето". Над тях, на втория етаж е библиотеката на джамията, която съдържа над 5 000 тома религиозна литература на арабски и персийски език. Тук са се пазили и томовете със съчиненията и картите на Абу Абдуллах Мохамед ал Идриси - прочут пътешественик и географ от XII век. Поради изключителната им ценност те били пренесени за съхранение в Народната библиотека „Свети Свети Кирил и Методий" в столицата.

Над всичко доминира високото 40 метра минаре. За да призове вярващите на молитва, мюезинът трябва да изкачва 99 стъпала.

Томбул джамия е красива както отвън, така и отвътре. Молитвената зала, в която се влиза през коридор с високи аркади в мавритански стил, поразява с богатото съчетание на цветове и форми. Над входната врата е поставен мраморен надпис, състоящ се от осем стиха, който възхвалява строителя на храма. Самата зала е с много интересна форма: в основата е квадрат, който в средната част преминава в осмоъгълник, а най-горната част - в кръг, и завършва със сфера /купол/, висок 25 метра, който символизира небето.

Казват, че отличната акустика на молитвената зала се дължи на изкусно вградените в стените глинени гърнета - похват, който използвали мнозина строители по това време и при строежа на християнските храмове.

Тя е и богато украсена, но тъй като коранът забранява изобразяването на хора, мотивите са геометрични фигури, надписи на арабски език и растителни елементи - обаче на растения, от които не може да се добие алкохол. Пищна е украсата и на така наречения михраб - мястото на имама, както и подиума, от който в петък той произнася своите проповеди. „Извършената преди време реставрация извади на показ истинската хубост на Томбул джамия“ – сподели местният  екскурзовод.

Предстоеше ни да се качим на Шуменското плато, за да разгледаме Шуменската крепост и монумента “Създатели на българската държава“, намиращи се на 3 км от град Шумен.

Шуменската крепост през вековете е била владение на траки, римляни, византийци и българи. Разкопките показват, че мястото е било обитавано още през XII в. пр.Хр. от траките, а по време на Първата българска държава крепостта вече играе важна историческа роля заради близостта си до Плиска и Преслав.

Впечатлихме се от монумента “Създатели на българската държава“, издигнат по случай 1300-годишнината от създаването на Българската държава. Паметникът пресъздава основни моменти в нашата история между VII и X в. Мащабни скулптурни композиции и мозаечни пана разказват за най-значителните моменти от ранната ни история.

Идваше ред и на скалния барелеф „Мадарски конник”, който е включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. Скалният релеф се счита за най-старият по рода си в Европа, представлява триумфиращ владетел – символ на мощта на Първата българска държава. Размерите на фигурата са приблизително реални – височината е 2.60 м, а ширината 3.1 м. Човекът на него носи дреха до коленете, в лявата си ръка държи юздите на коня, а с дясната е захванал копието, което пронизва лъва. Десният му крак е пъхнат в стремето. Облегнат е на високо облегало на седлото и на гърба му личи калъф с лък.

След разходката се настанихме в хижа „Мадарски конник“, където щяхме да нощуваме 3 вечери. Тинка, хижарката, ни посрещна с весело настроение и ни подсигури дисководещ за трите вечери. Приятно бяхме изненадани от срещата ни с туристи от Варна.

За втория ден нашият водач Ангел Филипов ни бе подготвил много интересна програма: Плиска - дворецът и Голямата базилика, Дворът на кирилицата, Провадия - крепостта Овеч, Девня -  музеят на мозайката и Вълшебният извор на река Девня.

Разхождайки се в историко-археологическия резерват Плиска, ние се пренесохме мислено в периода от основаването на българската държава от хан Аспарух през 681 г. до 893 г. Плиска е не само столица, но и един от най-големите и богати градове в Европа и света. Градът впечатлявал по онова време с архитектурата си. Един от най-забележителните паметници в града е дворецът на хан Крум В него може да видите тайните изходи, през които аристокрацията и населението са се спасявали по време на нападение. По-късно хан Омуртаг разширява крепостните стени, гради езически храмове и построява т.нар. Тронна зала (Големият дворец).

Впечатлени останахме от Двора на кирилицата в Плиска. Той напомня за царственото място, където най-значимите исторически личности определят с кирилското слово духовния път на много националности и култури. Всеки посетител тук усеща духа на миналото, неговото величие и се изпълва с гордост, че, познавайки кирилските букви, той е част от културното наследство, създадено на това свещено място. Дворът на кирилицата е мястото, където кирилските букви се завръщат у дома, след като са дарили светлина и познание на една значителна част от човечеството. Това е единственият в света паметник на кирилицата, обединяващ всички пишещи с нея националности. Буквите са изработени от 12 арменски скулптори, ръководени от народния майстор на Армения Рубен Налбандян. Транспортирани са до България с 2 камиона. Естественият керемиден цвят на пясъчника туф, от който са направени скулптурите, излъчва топлотата и силата на арменската земя. Шест от буквите изписват името на първата българска столица Плиска. Останалите са разположени свободно върху затревената площ, без да следват азбучния ред. Всяка буква има своето послание с изображенията и орнаментиката си.

След толкова много история беше време за малка разходка до Девненския вълшебен извор. Който не го е видял, той не може да си представи каква пленителна картина представлява този извор. Дъното му е обрасло с изумрудено зелени треви и водорасли, които с чудни багри омайват очите, а слънчевите лъчи се пречупват в кристалните води със странни отблясъци. От дълбините му буйно извиращата вода се спуска на водопади към реката и върти колелото на караджейката. Такава феерична гледка е неописуема и трябва да се види, за да може човек да й се нарадва. А за здраве и късмет се хвърлят парички, които като сребърни сълзи потъват надолу. Не случайно изобилието на вода и доброто стратегическо положение са привлекли римляните по тези земи. Легендата разказва как сестрата на император Траян – Марциана се навела да напълни вода от извора, но изпуснала златната амфора от ръцете си. Натъжила се Марциана, но водата била дълбока и никой не можел да помогне. Но изведнъж станало чудо – подета от невидима сила златната амфора се издигнала и блеснала на повърхността. Смаяна,  девойката я поела и с разтуптяно сърце затичала към покоите на брат си. Жреците предрекли, че това е знамение за добро и благоволение на боговете. Тогава император Траян решил в чест на победата над даките и заради обичната си сестра на това място край бистрите извори да се построи град. И го нарекъл Улпия Марцианополис.

Това е легендата, а историята потвърждава почти всичко чрез разкопките около изворите и находките от богат античен град, останки от който видяхме в единствения в България „Музей на мозайките” в Девня. Тук през 1976 г. при археологически разкопки е разкрита голяма римска сграда с великолепни мозайки. Именно върху част от основите на тази сграда е построен музеят.

Античната сграда е датирана от времето на император Константин I Велики – края на III -  началото на IV век. Пет от помещенията на сградата и портикът са покрити с многоцветни подови мозайки – едни от най-добрите образци на римското мозаично изкуство от това време, открити в България. Мозайките са изработени от малки камъчета – кубчета от мрамор, варовик, печена глина и цветно стъкло в 16 цвята. Мозайката, покриваща пода на дневната стая, изобразява щита на богинята Атина Палада, украсен в средата с отрязаната глава на Горгона Медуза.

Нашият водач Ангел ни предложи като бонус в програмата да включим Побитите камъни. Това е единствената естествено образувала се пустиня в Европа. Местността се намира на 18 километра от Варна. Побитите камъни всъщност е каменна гора от извисяващи се на височина до 12 метра колони от варовик. Теориите за възникването на природния феномен са няколко, но недоказани. Според една от тях преди 50 млн.години на мястото е имало море. Когато водите му се оттеглили, скалите от дъното му били изложили на вятър и слънце и така се образували причудливите каменни фигури. Според друга теория каменните гори всъщност са останки от корали. Защитниците на трета версия са убедени, че в кухите колони , каквито са част от образованията, са се формирали първоначално около вкаменени тропически дървета, които при гниенето си са оставали стълбовете с куха вътрешност.

Тъй като днес беше денят на бонусите, нашият водач ни предложи преди да отидем в Провадия да посетим и скален манастир Кара пещера (Черната пещера), известен още и като „Манастирът с 40-те одаи“. След разходка по добре маркирана пътека в красива гориста местност се озовахме в централното помещение на пещерата, голямо 40 м и дълбоко 10 м. Килиите, които се намират под нивото на пещерата, са най-интересни и до тях са изградени каменни стъпала. Килиите са затворени с метални решетки и е необходимо да се отиде до кметството на село Манастир, за да ги отключат.

Последното за деня по програма бе посещение на крепостта Овеч. Тя е каменна твърдина, която е разположена източно от Провадия. Археологическите проучвания установяват, че укреплението се използва от ІІІ в. до първите десетилетия на VІІ в. и след това от Х–ХІ до края на ХVІІ в. Най-силният период на Овеч е през ХІІ–ХІV в., когато крепостта е военен, религиозен, икономически и административен център на региона. При посещението на крепостта в каменното укрепление разгледахме говорещия кладенец, дълбок 79 м, митрополитската църква, рицарския затвор, кулата с дяволската пътечка и Калугерските дупки.

Имахме още време и третият бонус за деня беше само на 2 км от крепостта Овеч. За най- смелите от групата предстоеше преминаване по люлеещо се и скърцащо при всяка стъпка мостово съоръжение, водещо до килиите на „Шашкъните“. Скалният манастир в местност "Шашкъните" е обявен за паметник на културата и е бил обитаван през XII-XIII век, но и тогава е бил трудно достъпен. Манастирът се състои от десет килии, изсечени на височина от около 30 метра в скалния масив. Една от килиите представлява малка гробница с каменен гроб и изсечен на стената кръст.

Усещането е странно. Всяко природно чудо е уникално и несравнимо…. Колкото и прилагателни да наредим едно след друго, ще са малко, за да се опишат красотата му, красотата на една малка частица от богатата природа. Колкото и да си чел, колкото и снимки да си гледал, не е достатъчно…просто трябва да се види, да се усети…. Даваш си сметка колко велик творец е природата и се чувстваш толкова малък и незначителен. Чувстваш се толкова запленен, че не може да си тръгнеш просто така…затваряш очи и оставяш слънчевите лъчи да измият сивотата от душата ти и да внесат радост и желание за живот… Просто стоим и гледаме…забравили за момент дори и фотоапарата, който до преди момент използвахме така ожесточено. Денят вече е към своя край и героите са уморени. Тръгваме си усмихнати с приповдигнато настроение, като отнасяме с нас частица от тази красота. За перфектния завършек на деня предстоеше вечеря и забава в хижа „Мадарски конник“.

Всички с нетърпение очакваха третият ден от нашата програма. Ангел Филипов бе планирал да започнем с най-високата точка на Шуменското плато в парк Кьошковете - „Търнов табия“. След няколко снимки се отправихме към скалните манастири по Шуменското плато. Те са комплекс от разпръснати средновековни скални манастири, църкви и монашески килии, обитавани от монаси исихасти през XII – XIV в. Изградени са в скалните венци на Шуменското плато и са издълбани във варовиковите му скали.

Скалните манастири при с.Осмар са невероятен феномен, за който дори Ванга е казала, че са четвъртите поред, заредени с енергийна сила след Рупите, Царичина и Мадара. Намират се на около 3 км на север от с.Осмар в Шуменското плато. Смята се, че са изградени през 12-14 век, в тях са намирали подслон много монаси, а в културно и религиозно отношение са изиграли много важна роля по време на Второто българско царство. Най-популярният и най-запазен сред тях е Костадиновият манастир. Точно над Костадиновия манастир се извисява невероятното природно творение "Окото" или още наречено "Халката", получило тези имена заради формата си. Ние успяхме да се качим до Ханкрумовския, Костадиновия, Подковата и Дивдядовските скални манастири. Трудничко и с голяма доза страх се достига до тях, но усилието си заслужава, защото гледките от тях са невероятни.

Най-големият и най-запазен от манастирите е Костадиновият манастир. На около сто метра югоизточно от Костадиновия манастир е разположена друга скална обител, известна с името Диреклията. Този скален манастир е разположен на Шуменското плато в близост до село Хан Крум, в западния склон на Калугеровия боаз. До манастира се стига по изсечена в скалата вита стълба, която в края си преминава в коридор, водещ към помещенията. За скалния манастир до село Хан Крум е използвана естествена пещера, която е била допълнително пригодена и дообработена за нуждите на монасите. Храмът е изкусно и прецизно изсечен направо в скалата. Манастирската църква се отличава от другите скални църкви в региона с това, че има конха. Освен църквата има още едно голямо помещение, което вероятно е било използвано като спално.

Посетихме и Троицките скални манастири, разположени на около 2,5 км в Троицкия боаз северозападно от село Троица. Единият от тях е издълбан в скала с името "Момина скала" или "Момата". Другата скална църква е известна с името "Монастиря".

Тайната на всяко едно пътуване се състои в това, човек да се научи да изживява всеки миг – тук и сега. Да успее да подреди по пътя мълчанието си, за да може след това да намери точните и правилни думи, с които да го изрази.

По пътищата на България човек може да открие собствените и тези на народа си чудеса. Защото независимо дали осъзнава или не, човекът винаги е част от вълшебството на живота. Всяко нещо е всичко. Любовта съществува. Мъдростта също. Тайната на всяко едно пътуване се състои в това човек да успее да стане едно цяло с природата, да се слее със скалите, дърветата и тревите и да бъде цял със себе си и със света. И после да погледне себе си от друг ъгъл. Защото само когато човек успее да се освободи от своето его, може да усети любовта и чрез нея да проумее тайната и смисъла на живота си.

Опитваме се да запечатим тази приказка в множество снимки, но накрая се усмихваме, като си мислим колко невъзможно е това… С малко тъга, но все пак с приповдигнато настроение благодарим на нашия водач Ангел Филипов за чудесните изживявания, богатата програма, търпение и отделеното време. Само за три дни заедно преживяхме толкова емоции, разгледахме много забележителности, които без местен водач са недостъпни. Всички от групата получиха подаръци от шуменското дружество, за което благодарим.

Велики Преслав е свидетел на едни от най-великите моменти в българската история. Именно там щеше да приключи нашата екскурзия. На входа на Велики Преслав ни очакваше Антоанета Димитрова, председател на туристите-ветерани на местното дружество. Малко след това към групата се присъедини и Боян Бонев, който ни припомни и върна в миналото.

„По време на управлението на цар Симеон I Велики градът е провъзгласен за столица на България, която е преместена от досегашната – Плиска. Това се случва през 893 г. по време на Преславският църковно-народен събор“ – разказа той.

Вървейки по каменната настилка, ние се чувствахме особени и специални. Големият дворец с тронната зала, Малкият жилищен дворец и Владетелската базилика. Цялото място е било един архитектурен шедьовър, изпълнен с декорации и каменна пластика – бази, колони, капители и др. С течение на годините и различните епохи, през които преминава, комплексът е бил преустройван многократно. Българската архитектура може да се похвали със свои достижения още в периода, когато столица на страната е Преслав. Направихме множество снимки при Златната църква, наричана още Кръглата или Симеоновата църква. Златната църква символизира обособяването на българската култура от византийското влияние, проникнало в страната след покръстването, тъй като била построена в много различен вид от църковните архитектурни решения от IX-X в. Като символ на Преслав и на владетелската династия, Златната църква била орнаментирана с пищна украса. Богослужебният храм бил облицован с мраморни плочи с инкрустирани в тях рисувани керамични плочки и стъклени пластини.

След снимки около колоната, която е и символ на града, потеглихме към Археологическия музей. Разказаха ни, че музеят съхранява над 35 хиляди предмета, като сред тях са шедьоври като керамичната икона на Св.Теодор Стратилат, Преславското златно съкровище и керамичният иконостас от Дворцовия манастир.

Време беше да се разделим с нашите домакини с уговорка за следващи съвместни мероприятия.

За пореден път се убеждаваме, че България е една малка съкровищница… просто трябва да я отвориш. На толкова малка територия има събрани толкова природни чудеса, красиви, величествени, леко страховити, но всички по своему пленяващи. Чудните кътчета ни карат все по-често да се връщаме при тях, тъй като и най-доброто описание не може да даде представа за онези несравними гладки, запечатани за векове, разказва Силвия Михова – секретар на ТД „Осогово“ - Кюстендил.