Малцина са хората, успели да предадат с толкова малко думи чистата есенция на изживяването сред природата, в планината, далече от хората и ежедневието. Там, където светът се връща към първичната си същност и тупти в естествения си ритъм. Където музиката не е в ушите, а в клоните на дърветата, а сюжетите преливат един в друг с абсолютна празнота, но изпълнени от съдържание. Падащо листо, стъпки от животно, внезапно изсипал се дъжд. Излизайки от града, навлизайки дълбоко в дебрите на планината перспективата се изчиства. И заобиколен от хиляди шумове, се движиш в пълна тишина, разказва Силвия Михова, секретар на ТД "Осогово" - Кюстендил. И продължава:.

"Заредени с много очаквания и голяма доза нетърпение, ние, туристите от ТД „Осогово“ в  Кюстендил се запътихме към новото ни предизвикателство - еднодневно пътешествие по дефилето на река Нишава. В Перник ни очакваше нашата водачка – Ванчето и заедно поехме към Петроханския проход. „Времето не изглежда много обещаващо, дори се опитва да ни сплаши с лек дъждец, но ние тайно се надяваме да ни се размине. Пътят е изключително живописен, особено сега през пролетта. Окъпаната в зелено природа изглежда още по-величествено, а очите ни се губят в обвитите от мъгла върхове. Селцата, покрай които минаваме, са малки, на пръв поглед спокойни, но будещи тъга. Спокойствието не се дължи толкова на отдалечеността от забързаните градове, колкото до това, че малко по малко опустяват. Решени да избегнем тълпите, търсейки най-закътаните кътчета на родината, ние се озовахме в село Разбоище“ - споделиха туристите.

В непосредствена близост до границата ни със Сърбия, уютно скрит в недрата на Западна Стара планина, ни очакваше величествената гледка към каньона на река Нишава, товарния влак и сгушилия се в скалите Разбоишки манастир. Изсечен в скалите на отвесен венец, манастирът гордо наблюдава завоите на преминаващата край него река Нишава. Направихме безброй  снимки от платото, от което се виждаха река Нишава, нейното дефиле, меандърът, който тя прави при манастира и гледката към околните хълмове.

Останахме очаровани от двора и старите постройки на манастира, където сякаш времето е спряло, църквата, залепена в скалите, и останалите в нея старинни стенописи, тишината и спокойствието, които са част от района, нарушавани от време на време от преминаването на товарния влак.

Макар и малък, Разбоишкия манастир е бастион на християнската вяра по тези земи вече столетия наред. Днес единствен пазител на този бастион е само една очарователна женица. Само нея заварихме в манастира. Тя ни разказа, че с построяването на църквата е свързана легенда, която има няколко варианта:

„Първоначално монасите решили да построят църквата долу под скалите, но всичко, що строели денем, нощем се събаряло. Една вечер самата Богородица се явила на един от монасите и му заръчала да построят църквата в голямата ниша горе в скалите, където са се молели и преди. Така и направили."

Тя ни разказа, че манастирът дълго време се е наричал Куржиловски по името на близкото село Куржиловци, което било опожарено от башибозушки отряд през 16-ти век. По време на турското робство манастирът бил опустошаван няколко пъти. При едно от нападенията монасите били изклани, само един се спасил, който по-късно възстановил манастира. При едно от възстановяванията на манастира сградите били преместени от левия на десния бряг на река Нишава, където са и днес. Към 1860 г. светата обител е опожарена за сетен път, а година по-късно е била възстановена от Йовчо, роднина на Филип Тотю. В годините след това в манастира е бил произвеждан барут за оръжието на български четници, които често са се приютявали в манастира. В светата обител са пребивавали Левски и отец Матей Преображенски Миткалото.

На тръгване ѝ се извинихме, че сме я смутили, а тя ни отвърна с простичкото – „Дано Бог приеме молитвите ви!“

Само за половин час стигнахме и до Чепърлинския манастир, за който се носят легенди. В миналото на негово място е имало римско селище с военен пост, за което свидетелстват двете плочи в двора на манастира, известен сред местните и като „Църквището“. Към момента манастирът се достроява и укрепва, но църквата е действаща и отворена за молитви. Бяхме впечатлени от доброто посрещане от неговия стопанин, с който може да проведете приятен и одухотворен разговор. Разказа ни за историята на Света Петка Българска, както и за възникването на манастира. Мястото наистина е специално!

Разходката ни продължи по дефилето на река Нишава, която в момента си е буйна и си шава. Наложи се да повървим и по железопътната линия. Три пъти минаха товарни вагони, пълни с въглища. С нетърпение очаквахме мястото, където река Дракула се влива в Нишава. Точно там се наложи да я пресечем поради липсата на мост. Чувахме шума на водата, примамливо канеща и подсказваща за своята красота…. От лявата ни страна се чуваше веселото ромолене на реката, виеща се през големи и малки камъни, скриваща се сред храсти и паднали дървета. Пристъпихме плахо в студените води, които за някои се оказаха сериозно препятствие. А реката е с цялото си величие. Усещането е странно. Всяко природно чудо е уникално и несравнимо…. Даваш си сметка колко велик творец е природата и се чувстваш толкова малък и незначителен. Чувстваш се толкова запленен, че не може да си тръгнеш просто така…затваряш очи и оставяш капките вода, облени от слънчевите лъчи, да измият сивотата от душата ти и да внесат радост и желание за живот…

Приключението ни продължава и ни предстоеше среща с една малка църква на левия бряг на река Нишава край село Беренде, която все още ревниво пази своите автентични стенописи от времето на Втората Българска държава. За огромно съжаление тя беше в ремонт. Но бонус от нашата програма беше скалната арка край село Беренде. Вдясно от пътя, водещ до църквата,  останахме стъписани. Просто стоим и гледаме…забравили за момент дори и фотоапарата, който до преди момент използвахме така ожесточено. Сякаш вкусваш първата лъжичка от много вкусен десерт и знаеш, че следващата ще е още по-хубава. Опитваме се да запечатим тази приказка в няколко снимки, но накрая се усмихваме, като си мислим колко невъзможно е това…Всичко се мени всяка минута, а слънчевите лъчи придават нови и нови краски….Вдишваме дълбоко, сякаш се опитваме да поемем колкото можеш повече от тази красота. Усещането е приятно, просто прекрасно…Всяко природно чудо е уникално и несравнимо…. Денят вече е към своя край и героите са уморени. За перфектния завършек на деня предстоеше разбор и чаша бира в крайпътно ханче. Тръгваме си усмихнати с приповдигнато настроение, като отнасяме с нас частица от тази красота. На толкова малка територия има събрани толкова природни чудеса, красиви, величествени, леко страховити, но всички по своему пленяващи", разказа Силвия Михова – секретар на ТД „Осогово“ - Кюстендил.